Из интернет циркулират десетки видеа и снимки на усмихнати, красиви жени, мъже, с деца, с кучета, с котки, с изпъната чиста кожа, подредена къща, изгладени дрехи, хубава кола. Много често тези хора ни показват как готвят, грижат се за децата си, ходят на маникюр, на фризьор, фитнес, почивка.

​

Ние от време на време започваме да се съмняваме.

Аз не готвя всеки ден, добра майка ли съм? Не предлагам безглутенови храни в кутия от бамбук на детето си, когато сме навън. Понякога му купувам баничка.
Палачинките ги правя с прясно, а не с ядково мляко.
Не нося обувки с висок ток, дори на гости.
Не винаги съм с прическа, добра майка ли съм? Кожата ми не е толкова изчистена и сияйна, добра майка ли съм?
Не съм сготвила обяд за детето, а полата ми е измачкана, добра майка ли съм? Домът ми е хаос, боклукът не е хвърлен, добра майка ли съм?

След появата на детето всичко се върти около това – добра майка ли съм? Дори да няма пряка връзка, ние подлагаме на съмнение единственото, в което трябва да сме сигурни. Особено на фона на десетките инстаграм профили и фейсбук страници на инфлуенсъри, които изглеждат безупречно, докато си гледат децата и подреждат къщата (и работят…), ние все по-често си задаваме този въпрос.
Само дето забравяме едно – каква жена съм? Защото преди детето бях аз – жената.
Уверената, красивата, можещата.

Жената е тази, която задвижва колелото, носи живот още от раждането си. Много често обаче я набутваме в тъмния килер на миналия си живот и вместо нея изкарваме на преден план вечно уморената, съмняващата се в себе си майка герония и домакиня, чиято единствена задача след появата на детето сякаш е да се грижи за благосъстоянието на всички други, освен себе си.

И всичко това се случва на фона на все по-развиващите се социални медии, от които като от фонтан струят идеи за това как да сме био, еко, красиви, нежни, да готвим, подреждаме, обичаме. Сякаш без да искаме убеждаваме себе си как трябва да вземем от тези хора ВСИЧКО, но правейки го забравяме да погледнем какво всъщност имаме. И вместо да копираме, изморявайки се и доказвайки на себе си как не ставаме, то да надграждаме. Няма ли да е по-лесно?

Малките деца изискват ужасно много грижи, усилия, внимание, редно е да им осигурим добър старт в живота. Само че не е нужно да забравяме за себе си и за нуждите си като отделни индивиди, докато правим това. И, поставяйки себе си на първо място, не пренебрегваме детето си. Замисляли ли сте се какъв пример даваме на децата си, ако в грижите си за тях ние поставяме себе си на заден план? Дали не им казваме „Важно е да забравяш за себе си в името на другите“?

А в основата на всичко сме ние. Ние и онези елементарни ежедневни дейности, които ни крепят в началото, за да ни създадат една стабилна основа за бъдещето. Да отделяме време за външния си вид, да спортуваме. Да знаем с кое можем да направим компромис и с кое – не.

Повярвайте ми, аз също често забравям за себе си. С първото дете особено много. Позволявах си да се присетя, че трябва да се погрижа за ума и тялото си в моменти, в които вече ми идваше много цялото това живеене за другите, за задълженията, за очакванията. С времето се научих да обръщам повече внимание на себе си, да се ценя повече и смея да твърдя че с това майчинство съм много по-осъзната и мислеща.
Знаете ли как го разбрах?
Още от бременността си личеше отношението на другите хора към мен – на близките, на мъжа ми. Когато човек сам подхожда към себе си с уважение, когато си казва “Аз съм важен” и се грижи за благото си, другите го виждат и си казват “Тя е важна”. И именно по този начин ще се държат околните с вас. Когато отсрещната страна знае, че за мен е от съществено значение да съм отпочинала, спортувала, да не готвя тази вечер, да не приспивам аз детето, тя е в състояние да ми даде нужното и без да се моля, без да намеквам.

За съжаление ние, жените, често влизаме в ролята на жертва, станем ли майки. Жертва, която обаче иска да контролира – чиниите да са измити веднага, дрехите да са сгънати днес, детето да е яло определено количество храна в точен час и тн. Майка-героиня, която само и само за да има мир и да няма недоволни ще носи тежките покупки, ще разнася децата по кръжоци и уроци, ще се лишава от своето свободно време в името на другите.
Ще готви безглутенови, безмлечни мъфини и ще приготвя храната всеки ден, въпреки че й е писнало да е до печката. Но, не, тя иска да е като другите майки, които вижда в мрежата – спретнати, с винаги хубаво снимана храна и подреден дом.
Само че не забравяйте, че голяма част от тези хора също поръчват храна за вкъщи, имат стол за носените дрехи (който се разчиства веднъж седмично), чистят основно рядко или си викат човек отвън, може би не са ходили на фризьор в последните месеци, боядисват се вкъщи и сами се лакират.
Да се лишаваме редовно от своите нужди, свободно време, копнежи ни помага да пренебрегнем себе си и по този начин да покажем на хората около нас, че не сме си важни. А не е така, нали?

Именно това да се грижа повече за себе си и да се лиша от оправдания от типа на “Ще го направя, само и само да не ми се мрънка на главата” са едни от най-добрите решения, които взех през това майчинство. Да, съобразявам се, разбира се, със семейството, особено с бебетата. Но и мисля повече за себе си.

Бях обещала на Ели от https://5pod5.com/ да спомена малко за това как да си помогнем в този процес.
Първо ще дам своят личен пример.
Всяка сутрин правя упражнения. Понякога правя всичките наведнъж,  друг път ме прекъсват и довършвам после. Някой път се карам и блъсвам вратата, затварям се в другата стая и се опитвам да се събера. Друг път съм в настроение и всичко протича в шеги и закачки. 
Ходя на фитнес веднъж седмично, докато Вики е на плуване. Ходим на едно и също място и така имаме с един куршум два заека – време за нас двете си и време за мен самата. Ако й се ходи и на друга тренировка – повтаряме упражнението. Понякога не ми се тренира, а ми се клюкари с приятелки пред залата. И в това няма нищо лошо, напротив. Приемам нуждите си като такива, а не като задължения. 
Когато съм изморена го заявявам открито. Когато искам време за себе си – също.
Разбира се, и аз съм човек и имам своите моменти на слабост, моменти на супер-майка, моменти, в които забравям за себе си и всички те водят до едно – натрупване на излишно напрежение, което в един или друг момент изскача като тапа и залива всичко. 

“Аз тука всичко правя за това семейство, за тази къща, а вие ми се подигравате!”
Бих написала книга, озаглавена по този начин.
До тази реплика се стига тогава, когато се почувстваме неоценени, неуважавани, необичани. А кога се чувстваме така? Когато сме пренебрегнали прекалено много себе си и сме решили, че като правим неща с цел да зарадваме другите, без това да ни носи грам удоволствие, те ще ни потупат по рамото и ще кажат: “Майка-героиня си ти, мило, колко си силна”.

Другото нещо, което ме събуди още в началото на приключението ми с Вики е момента, в който осъзнах, че съм майка на дъщеря.
О, не, всъщност вече съм майка на три дъщери! Но успехите си тук дължа именно на „първата“ – моят най-голям учител до момента.
Осъзнавайки, че децата се учат чрез примера, който даваме, се взех в ръце.
Нали се сещате – няма как да й казвам среши се, ако аз самата не се реша? Няма как да й кажа не гледай телевизия, ако аз непрекъснато цъкам на телефона.
Замислих се каква жена искам да бъде тя, какъв пример искам да й дам. И в този момент започнах да полагам още повече грижи за себе си. Още по-смело да заявявам, когато не искам нещо, когато съм уморена, когато съм се почувствала зле, когато имам нужда да избягам.
Да си правя прически, да си сложа герданче, обички.
На мен се пада важната задача да я науча как да бъде уверена в себе си жена. Баща й е този, който й показва какво (след като стане уверена в себе си жена) отношение да очаква от мъжете. Стратегията ни е ясна.

Има много неща, които съм взела от моето семейство, но и такива, които се опитвам да изхвърля с всичка сила към кофата. Като това винаги, на всяка цена да има прясно сготвена домашна храна.аа

Много ми се иска, но не винаги успявам. Често полагам много усилия, за да сготвя нещо, което не се яде после. И мисля че разковничето се крие в това  че понякога готвя насила. Уморена съм, недоспала, или просто ме мързи. Понякога има дни, в които с мъжа ми сме като парцали и аз влизам в ролята на майката-жертва и се гърча наф печката, докато му се дразня, че си почива. Защо?

Напоследък успявам сутрин, след упражненията, да измисля обяда – старая се да готвя поне за бебетата, та реших да пробвам да съчетая нещата. Друг път не успявам, взимаме отвън, свекърва ми ни готви или ядем на крак.
Това е единствения сериозен компромис, но много освобождаващ за мен и цялото семейство. Не искам дъщеря ми да ме запомни на печката. Не искам да ме запомни и с непрекъснатото говорене за храна, както се беше получило в един момент. Не искам тъкмо да сме излезли навън и да трябва да се приберем,  за да обядваме.
Често като излизаме на дълги разходки имаме по нещо домашно и дребно в чантата. Друг път – купуваме. Вики знае, че няма нищо лошо в пакетираните храни  стига да са от време на време и внимателно да четем етикета. Да, очичките й светват при вида на желирани бонбони,  но може да ви изчете лекция за това как е по-добре вместо тях да си вземем качествем шоколад (докато с    и ги хапва, нали…).

Ставам и съм супер изморена още преди да съм се събудила. Едвам си правя упражненията, почти по задължение. Вики ми крещи на главата, бебетата мрънкат, мъжа ми спи и аз му се сърдя, че спи, но не го будя. После ще му се скарам. Скарвам се с Вики, правя й кус кус със сирене за закуска. Не искала, искала мляко с бонбонки. Ок, яж каквото си намериш в хладилника. Дояждам на крак кус-куса. Сядам да готвя. Излизам с бебетата. Прибирам се – обяд, приспиване, не искат да спят, на мен ми се спи. Мъжа ми работи. Обикалям и мрънкам – как не съм обядвала като хората, как още не съм си изпила кафето, как трябва да се пусне пералнята, как това, как онова. Мрънкам. Излизаме следобяд и минавам на вълна какво ще вечеряме – започвам да мрънкам как ще сготвя, като има да се свърши това и онова. В крайна сметка готвенето се получава, но аз съм супер изморена. А мъжът ми заявява: защо не каза, че си изморена? Можеше да поръчаме.
Да, защо не казах?
Защо още сутринта не го казах? А ти каза ли го?

Научете се, момичета. Признавам си, и аз все още се уча. Много е лесно и някак си почесва егото да се правим на супергерои, но какво доказваме по този начин?

Изчетох тази „лекция“, защото виждам  че много майки не се чувстват добри майки и не са уверени, защото не искат или не успяват да сготвят за семейството си. Защото гледат бебетата си на пюре от бурканче, детска кухня,  а понякога взимат обяд от близкия ресторант или поръчват. Всичко това на фона на десетките инстаграм и фейсбук групи за хубава, домашна храна  където виждаме майки-героини да въртят солети, суфлета,  кето-питки, ме плаши.
Разбира се, че и аз искам да съм като тях. Запазила съм си десетки рецепти  имам множество готварски книги,  цяла папка с детски предложения, но някои не съм правила нито веднъж. И това е напълно ок!