…и как успяваме да ги приложим на практика

Много обичам децата. Винаги съм ги обичала, още преди да имам такива.
Преди да искам да бъда (и да стана) журналист, исках да бъда учител.
Е, вече преследвам и тази мечта, след като сбъднах една от големите си – да имам шумна къща.

С първото дете беше много шумно. Пълна лудница!
Аз съм много динамична, винаги си търся нещо за правене и пристигането на Вики на този свят ми беше един от най-големите подаръци. Не се спрях за миг, преживяхме толкова много неща през първата година и половина, докато бях в майчинство, а и след това.

Годините минаваха. Всичко, което следвам като принципи и новите неща, които се допълваха от множеството книги, които изчетох и курсове, които посетих, само ми показваха, че съм на прав път.

Вики растеше и все още расте точно такава, каквато трябва да бъде – весела, усмихната, буйна, своенравна, отстояваща границите си дори с цената на това да обиди някой. Упорита, отзивчива, отговорна, щура.

Пъстра палитра от емоции и чувства.

Появата на двете й сестрички обаче ни накара да се подложим на ново изпитание. Някак си се бяхме отпуснали върху успехите и неуспехите при отглеждането на едно дете и още по време на бременността ми започнахме съвсем съзнателно да мислим в посока бъдещото пристигане на новата партида уникални момичета.

За щастие, Вики е от онези деца, които не те оставят равнодушен, спокоен – с нея всеки ден е непредвидим и всяка минутка за мен и мъжа ми беше урок. Нямаше ден, в който да не си лягахме с някаква поука. 

Вики ни направи и продължава да ни прави по-добри и по-осъзнати хора. Непрекъснато си го напомням и поглеждам какви бяхме преди 10 години и какви сме сега.
Идването на сестрите й на бял свят обаче е стрес за всички ни, колкото и да сме подготвени и щастливи.

Към практиката от първите години с първото дете смело смея да твърдя, че най-важните книги, които прочетох и добавих в графа “теория” са две. Те са изключително важни за общуването на хората като цяло и са моята Библия във взаимоотношенията.
Дори и да нямате деца ви препоръчвам да притежавате и да прочетете поне веднъж:“Общуване без агресия” на Маршал Розенберг и “Братя и сестри без вражди” на Адел Фабер и Илейн Мазлиш.

Признавам си, втората я прочетох много преди въобще да решим да имаме още деца, по съвсем друга линия. Исках да подобря комуникацията си с мъжа си и тази книга ми даде много отговори, както и ме подтикна да си задам много въпроси. Тотално промени целия ми свят.

След това се появиха те. Богинята Диана и прелестната Карина.
Две коренно различни същества нахлуха в нашия свят, придобил завидно спокойствие и еднообразен ритъм.

Дойдоха с огромно земетресение и не спират да преобръщат света ни.

Трусовете по линията Вики-Диана-Карина обаче започнаха още с първите ехографски изследвания. Вики мина през редица емоции – първо не вярваше, защото нямах корем. После се радваше, а в един момент не искаше да има сестри и плачеше. Накрая ми гушкаше корема от вълнение, а в деня преди да постъпя в болницата обсъждахме как и двете не осъзнаваме, че след няколко дни ще сме петима вкъщи и колко се вълнуваме. Подреждахме дрешки, тя им избираше шапки, подреди с баща си леглото и зачакахме…


Когато близначките бяха много малки бяха като едни живи играчки – Вики изявяваше желание да помага и ние не я спирахме. Избягвахме моментите, в които я караме насила да се включва, а когато това се наложеше – с уважение подхождахме към избора й да ни каже “Няма”.
Имало е и моменти, в които сме й казвали “Нямаш избор” – например когато аз или баща й сме сами с децата и се налага спешна помощ. Първоначално се притеснявах дали това няма да го приеме като натиск, но после осъзнах, че дълбоко в себе си ще знае, че просто е много нужна. 


Затова започнахме да вкарваме в ежедневието си реплики от типа на “Без теб нямаше да се оправя в тази ситуация”, “Бебетата са много щастливи, че имат такава кака”, “Само ми помогни с… и ще те оставя да си играеш на спокойствие”.

Вики започна много да се гордее от факта, че е значима, че има някой, който да се учи от нея. За да не се чувства длъжна и да пренебрегва нуждите си, с цената на много усилие от наша страна, не я насилвахме, когато откажеше да отговори на молбите ни. 

След първите няколко месеца близначките започнаха да стават много по-интересни, да пълзят, да играят с играчки все по-активно и кака им не спираше да ги занимава. Понякога даже й се ядосвах, че предпочита да е с тях, отколкото да прави нещо друго.

Разбира се, ние с мъжа ми бяхме концентрирани основно над грижите за бебетата, Вики беше някак си между другото в ежедневните дейности. Всеки ден й отделяхме нейното време, разбира се, основно докато малките спяха, но не беше както преди.

Това доведе до един момент, в който аз самата се почувствах много горда от това какъв човек е станала голямата ми дъщеря.

Първоначално с мъжа ми се спогледахме, притеснени, а аз усетих как у него назрява притеснението дали не сме я травмирали с решението ни да имаме още деца. После поговорихме и осъзнахме: Вики тогава беше на едва 6 години и говореше за чувствата си.

Случката е следната: 

След поредна доза рев и дразнене от страна на сестрите й, придружено от нашето звучно “трябва да оправим бебетата, не е сега момента”, “остави ме, не виждаш ли че съм заета с Карина” и т.н. в този дух, Вики просто се просна на пода и започна да реве така, както никога досега. Сякаш изпитваше най-голямата болка в живота си. Тялото й се раздиваше. Ревеше и обясняваше как не е искала сестри и иска тези бебета да се махнат, не ги понася и й съсипват живота. “Чувствам, че не ме обичате, че се занимавате само с тях и не се интересувате от мен”.

Сега сигурно ще се запитате – защо се гордея с това, че дъщеря ми си мисли, че не я обичам?
Ами защото тя е едва на 6 и говори за това какво чувства! Около 5 минути тя плачеше и изкара навън всичко онова, което й тежеше. Има хора на по 30, 40 години, че и повече, които не са наясно с това, което е вътре в тях. Има жени, които се сърдят на мъжете си “Ти си знаеш защо” и години наред таят в себе си гняв, омраза, която не смеят или не знаят как да изразят или изкажат. 


А Вики беше едва на 6.

Това не е първият й такъв случай, тя е много експресивна и осъзната, но за мен бе личен успех да направи това по посока сестрите си.

Притеснението у мен и мъжа ми се обади за миг и започнахме да се оправдаваме и да вървим в посока “Не може така, те са ти сестри”, но после се опомнихме и просто валидирахме чувствата й.

Споделихме й, че понякога е наистина досадно (самата истина) и изморително (още по-голяма истина) и не ни стига времето да правим всичко, което правехме преди.
Казахме й, че я обичаме и е прекрасна.
Казахме й, че това, че обръщаме повече време на бебетата в момента е защото те са много зависими от нас – не могат да се хранят сами, да кажат какво им е. За да оцелеят физически е важно да им обръщаме много внимание и с времето ще става по-лесно. 

Така и става.
Е, не съвсем.
По-големите деца изискват доста повече внимание в ежедневието, но и стават доста по-интересни за големите деца.

За съжаление много често се улавяме в капана на това да искаме всички да се забавляват дружно, да се обичат винаги и да са в прекрасни отношения.

Когато се скарат или се чуе звучно “Пречиш ми, махни се” от другата стая първата реакция на повечето хора е да кажат нещо от рода на:
“Остави я, тя е малка”
“Вие сте сестри, трябва да се разбирате”
“Ще се съобразиш малко”
“Ти си голяма, редно е да отстъпиш”
“Дай си играчката, не я оставяй да плаче”

“Щом се карате – никой няма да играе”

“Не мога сега, не виждаш ли че се занимавам с бебето”

И куп други подобни реплики, които казват на голямото дете “Ти не си важна. Бебетата са по-важни”.
Това ли е истината?
За съжаление покрай всички битовизми и някои погрешно налагани от обществото вярвания, забравяме една основна човешка истина: Всички ние сме важни.

Когато някоя от близначките иска играчка на кака си, аз ги карам да я “попитат” – отиваме и искаме позволение. Понякога го получаваме, понякога – не.
Това от своя страна води или до щастие, или до рев.

Когато каката иска да остане на спокойствие и крещи “Махнете ги тези бебета” – ние махаме бебетата. Обясняваме им като на големи хора, че кака има нужда да остане насаме със себе си и трябва да я оставим за малко, колкото и да ни се играе”.
Когато бебето иска да яде с ръце, но кака му е убедена, че трябва да го храни с лъжицата – отново се намесваме с обяснението “Остави я да се храни така, както прецени, явно не желае да бъде хранена”

Всеки човек е важен

Много неща в родителството са съпроводени от мантрата “Само да не плаче”, а това не бива да е така. Конфликти има и винаги ще има и не тяхното присъствие или отсъствие е важното в случая. Важното е да реагираме адекватно, да имаме реален поглед над случката и да реагираме безпристрастно.

Разбира се, случвало ни се е да кажем “Остави ги, те са бебета” или да пренебрегнем нуждите на голямата в момент на криза – преобуване, къпане, хранене. Това понякога я кара да страда и е в реда на нещата. Друг път я амбицира.

Често репликата “Пази тишина, защото бебетата спят” ни изиграва лош номер и е последвана от “Оф, тия тъпи бебета”. Друг път, обаче, след уточнението “Имам нужда да си почина, докато те спят” – води до съобразяване с обстановката и разбиране.
Правилото е, че както каката трябва да се съобразява с малките, така и те с нея, нищо, че са още малки. Тя трябва да пази тишина, докато спят, също както те я оставят на спокойствие, когато иска малко тишина.

Също важно и много добре работещо при нас е да оставяме каката да си поиграе със сестрите си – буквално. Слага им диадеми, тича с тях из къщата, сменя им играчките. Оставяла съм я да им прави сандвичи от ябълка, намазана с крема сирене и да ги къпе (под наш надзор, но много далеч от къпането…), да ги маже с крем след баня или да им помага да си изберат дрехи. Също така тя им мие зъбите вечер, когато е в настроение… 🙂
Да се включват големите по тяхна преценка действа много добре на самочувствието им.

Трудно е да отглеждаш хора. Трудно е да си осъзнат, по време на този процес.

Стресът от ежедневието, притесненията покрай децата, работата, отношенията в семейството и с близките, нуждата от #времезасебе си и #времезадвойката понякога ни съсипват.
Да, понякога не можем да обърнем внимание на каката, на себе си, на семейството си така, както ни се иска. Понякога пренебрегваме някого и дори нас самите, за да се погрижим за този, който има най-голяма нужда в момента.

Колкото и да сме осъзнати в един момент може да се получи срив в системата – и в това няма нищо лошо. След всяка грешка следва нов опит да бъдем по-добри хора.

След множество грешки съм направила едни от най-осъзнатите избори в живота си.

Редно е да си прощаваме, когато се развикаме на детето си или се държим неадекватно, дори когато потъваме във вина, защото “Това не съм аз”.

Самият процес на осмисляне на случилото се е това, което ни помага да се превърнем в по-добра версия на себе си.

Такива, каквито сме. 

За да ви е под ръка, когато имате нужда от подкрепа, оставям тук в няколко точки нашите семейни хитринки при общуването с повече деца:

  • Всеки има право да се чувства така, както се чувства. Няма добри и лоши чувства.
  • Любовта на мама/тати е като петте пръста на ръката – всеки от тях е еднакво важен, всеки работи за това ръката да е цяла. 
  • Задължително прекарване на време с всяко дете поотделно, особено с най-голямото, което помни какво е да си сам. Време с мама, време с тати и време с мама и тати.
  • Когато искаш спокойствие – съобрази се с останалите и отговори на нуждите си.
  • Сравнение с преди – децата нямат ясни спомени, но имат емоционален отпечатък от това какво е било, когато те са били бебета. Поради тази причина ясното напомняне “Когато ти беше бебе….” дава сигнал, че и те са получавали тези грижи като малки, били са забелязвани и интересни. 
  • Ти си голям/а, но не прекалено – “Аз съм кака/батко” е важно послание у децата, но не бива да се идеализира. Трябва да бъдат поощрявани в моментите, в които се държат като големи но и да бъдат оставяни да са такива, каквито са – малки. 
  • По-малките сестри/братя не са играчки, но можем да си поиграем с тях.