Слушайте децата си. Умолявам ви.

Слушайте ги много, непрекъснато.

В добро и зло, докато смъртта ни раздели – това трябва да се казва и в деня, в който мъжа и жената станат родители. Всеки път.

В добро и зло. В щастие и нещастие.

Понякога децата ни идват при нас щастливи, с нуждата да споделят онова, което ги е усмихнало. Търсят одобрение, добра дума. Често тези моменти за нас са все тая – не се нуждаят от подробности. Да да, добре, или просто скромна усмивка и дежурното „Браво“. В най-добрия случай прилагаме наученото от книгите: „Личи си, че си се постарала много“. 

Детето е щастливо, няма нужда от чак такова внимание, нали? 

Всъщност сме свикнали да показваме интерес най-вече тогава, когато отсрещната страна страда. 

В тези моменти у родителя се прокрадва мисълта: „Аз съм нужен, важен“ и се намесваме дори тогава, когато всъщност няма нужда от нас.

А когато детето ни се хвали, споделя радост, хубав спомен или случка – с какво съм нужен, освен че съм слушател? Как ще погаля егото си – само бидейки там, да се усмихвам и… и какво?

Когато детето плаче, ще клекна до него и ще го успокоя. Или ще му кажа „Няма нищо, стига си плакал“. И в двата случая обаче егото ми е доволно, а детето печели – то е получило вниманието, от което се е нуждаело, по един или друг начин. 

В един момент това се превръща в доста добре работещ модел на поведение. Така стигаме до 20, 30, 40 годишни хора, които подсъзнателно знаят и търсят вниманието по онзи, другия начин.

Това е тяхната гаранция, че ще бъдат чути. 

Кой ще те чуе, кой ще отдели от ценното си време, за да те слуша как се хвалиш, как говориш за интересите си, как споделяш нещо, което те е впечатлило?

Същия този ли, който веднага ще скочи „на бой с нож“, когато те види посърнал, изнервен…?

Колко пъти сте споделяли на приятелки за някой мил жест, добра дума от страна на половинката си? Получавате в замяна усмивка – две, някоя и друга мила дума и това е  

Оплачеш ли се, обаче, си гарантираш минимум няколко минути дискусия, в която главния герой си ТИ! Само ти, твоите чувства, преживявания. Егото ти ще ти благодари за това. 

След това ще пораснеш, ще имаш деца и ще се държиш по същия начин с тях. Просто защото, също като езиците на любовта, има и езици на вниманието. Ти знаеш, че така ще го получиш – те също. 

Също се случва и с децата и техните непрестанни викове за внимание – чрез беля, лоша дума, неприлично поведение, крясък. Чрез начина, по който ти висят на крачола, докато говориш по телефона или блъскат по масата, докато си чакат вечерята. Всички тези бунтове крещят: „Виж ме!“.

Вие виждате ли…. себе си?