„Щастието не е нещо готово. То идва от вашите собствени действия. Целта на живота ни е да бъдем щастливи.”
– Далай Лама
Бъди щастлив.
Радвай се на малките неща.
Думи, които сякаш повече изнервят и обезсърчават, отколкото да вдъхновяват.
Много е трудно да бъдеш щастлив, особено когато всичко живо около теб ти повтаря “Стегни се”, “Усмихни се”…..
Истината е, че много хора разчитат на други, за да ги направят щастливи. Точно на онези, които казват “Трябва да бъдеш щастлив”….
Очакват някой друг да ги обича.
Очакват някой друг да им изпере дрехите и да им сготви вечеря.
Тъжни са, когато не са щастливи, но са и тъжни, защото никой не ги прави щастливи.
Живеят в постоянно очакване нещо да се случи – някакъв външен фактор да ги изненада, провокира, усмихне.
Такъв обаче често липсва или просто е засипан под купищата грижи, тревоги, битовизми, очаквания и въпроси.
Това е един разказ за намирането на щастието и мира в душата.
Споделено от дълбините на сърцето за това как нещата започнаха да се преобръщат с главата надолу.
Не помня как се случи.
Един ден просто се събудих и безумно много обичах себе си.
Обичах се до такава степен, че имах нужда да зарежа всичко и да се концентрирам само над тази нова, страстна любов – никога не бях срещала такъв човек!
Та аз познавала ли съм се изобщо до този момент? Явно не, или съм била друг човек.
В момента, в който заобичах себе си до болка, аз видях своето същество в съвсем различна светлина.
Аз съм силна.
Смела.
Изключително усмихната, ведра.
Намирам смисъл във всяко едно нещо около себе си.
Творя.
Обичам силно.
Проявявам емпатия.
Понякога съм тъжна, но съм наясно с чувствата си.
Позволявам си да изпитвам гняв, ярост, мъка и вече знам как да ги контролирам така че да ги превърна в градивни емоции. Да творя, да обичам, да проявявам емпатия, след като в мен е горял изпепеляващ огън.
Не обвинявам никой друг, освен себе си, за чувствата си. Едно от най-великите открития на собствения ми Аз.
Това аз ли бях?
Човекът, който при спор или скандал веднага включва на „Ами ти….“?
Човекът, който при трудност или омаловажаване на усилията се чувства малък, нищожен?
Човекът, който изпада в нервни кризи в момента, в който не получи това, което очаква от другия?
Човекът, който винаги прави неща за другите и накрая плаче от болката, която си е причинил?
Да, всички тези лица са моите. Всичко това съм Аз.
Но моят Аз, както и твоят, търпят промяна. Адаптивни са, стига да им се даде възможност.
А тази възможност е една единствена – те имат нужда от любов.
Разликата между двата Аз-а е единствено любовта към себе си.
В единия случай всичко, което се съдържа в мен, е потиснато, за сметка на външните фактори, на чуждите емоции и очаквания. Любовта към себе си е проекция на любовта на другите към нас. Ако те ме обичат, значи съм прекрасна. Ако те ме обичат, значи си струвам. Ако те ме обичат, значи съм щастлива.
Съответно. когато се скарам с родителите си – аз съм нещастна, защото дълбоко в себе си вярвам, че те не ми дават обич в този момент, защото съм направила нещо грешно.
Когато се скарам с половинката си – аз съм нещастна, защото дълбоко в себе си вярвам, че той/тя не ми дава обич, защото съм сбъркала, защото съм го обидила (проектирам върху себе си неговите/нейните усещания), наранила.
В другия случай обаче аз съм убедена, че ако аз обичам себе си, ако правя всичко с любов и смирение, то около мен света (или поне една голяма част от него) ще трепти на тази вълна. Никой няма да се чуди обичам ли го, не го ли обичам, защото ако се е настроил на режим „приемане“, ще получи от мен безвъзмездно.
Подарък. Бонус 1 обичане повече.
Аз нямам нужда от никой друг освен себе си, за да заредя своите батерии на любовта.
Когато се скарам с родителите си, ще съм спокойна, защото вярвам, че ме обичат, но в този момент се чувстват наранени/объркани/гневни спрямо ситуацията, в която сме изпаднали.
Когато се скарам с половинката си ще съм наясно, че той/тя изпитва дадени емоции спрямо ситуацията, в която сме изпаднали и тя няма нищо общо с любовта, която аз давам на себе си.
Какво се получава, когато чакаме другите да ни дадат нещо, което трябва да се съдържа в нас?
…. има да си чакаме.
В много постове и статии съм го казвала, няма да се изморя да го повтарям – тайната е в контрола. Но не онзи токсичния, който ни кара да движим всички и всичко като марионетки.
Говоря за вярата, че всичко е в нашите ръце.
И тук не става дума за някакви възвишени цели. Простичките неща ще напълнят чашата, която така упорито изпразваме, чакайки….
Ако искам да вечерям – ще си направя вечеря.
Ако искам да почета книга – ще направя така, че да си осигуря време.
Ако искам да съм щастлива и обичана – ще започна от себе си.
Колкото и да сме близки с половинките, децата, роднините си, те не са длъжни да задоволяват тази наша нужда, макар и базова.
Силата е във всеки един от нас.
Благодаря на Ели Мантовска от https://5pod5.com/ за вдъхновението да напиша този материал.