Тук ли си, щастие?

Бъди щастлив – имаш всичко.
Щастието е в малките неща.
Колкото и да съм тъжна, щом си погледна децата се чувствам истински щастлива.

Щастие, къде си? Това ти ли си?

Цял живот прекарваме в  търсене на щастието.
Търсим го чрез любовта, приятелите, децата, кариерата, хобитата си…
Намираме го или го купуваме, стискаме го силно до себе си, после го изпускаме и отново започваме да бягаме след него…

Щастието е една от шестте основни емоции според класификацията на психологът Пол Екман.

Щастие, изненада, тъга, страх, отвращение, гняв

Вече към тази класификация са добавени и срам, смущение и вълнение.


Тези емоции са универсални – те са усещания, еднакви за всички хора. Основната им функция е да предизвикват действие спрямо стимул.
Емоциите изхождат от нашата лимбична система – място в мозъка, на което са се настанили и обонянието, амигдалата (отговаря за поведенческите модели при страх и задоволство), дълготрайната памет. Тази система дава сигнали на нервната ни система и по този начин, изпитвайки дадена емоция, нашето физическо състояние бива повлияно.

Това е и разликата между емоции и чувства.

Чувствата, за разлика от емоциите, се оформят от личния опит на човека. Те произлизат от неокортекса – онази система в мозъка, отговорна за аналитичното мислене.
Те са дълготрайни, устойчиви и са умствени преживявания на телесни усещания, които възникват след преработката на емоциите.
Това уточнение е важно, за да сме наясно със същността на щастието.
Много стереотипи се движат около този термин, а заедно с комбинацията от объркани ценности по отношение на това кое следва да ни прави щастливи, ние ставаме роби на погрешни модели. Научени сме така и възпитаваме децата си на това кое ни прави щастливи и не следваме сърцата си.

Стремим се към щастието цял живот, но малцина могат да кажат какво наистина ги прави щастливи.
Имаш покрив над главата си, работа, семейство, здраве – трябва да си щастлив.
Усмивката на детето или добра дума от приятел….
Не омловажавам тези неща, но те са един съвсем малък процент от това, което всъщност е щастието.
Цяла школа изследва тази емоция – създадената от Мартин Селигман позитивна психология.
За разлика от мантрата “мисли позитивно”, Селигман се опитва да разбере кое е онова нещо, което не просто прави човека щастлив, а го накара да се развива и да успява в живота.
Защото всички неща като работа, дом, семейство, приятели, здраве, са мимолетни. Те имат слаб ефект върху трайното щастие, тъй като съвсем скоро след като сме ги задоволили, искаме още….

И така, от какво зависи щастието?
Мислим си, че можем да го контролираме и създаваме, а истината е, че имаме съвсем малко власт над него.Щастието зависи от тези три неща:

Щастие = Г+О+Ф
Гени – 50% от нашето щастие е заложено на ниво, което е извън наш контрол.

Обстоятелства – 10% се дължи на етнос, държава, семейство, религия, пол

Фактори под доброволен контрол – 40% от нещата, които зависят от нас

Ключът към щастието се крие в това да променим факторите, които са под наш доброволен контрол. 

Но кои са те? 

Това са нашите собствени действия и мисли. Начинът, по който гледаме на живота си.

Да, точно така. “Любимото не” – отговорността да е нашите ръце.

И това не е свързано с това какво ще си купим, на кой какво ще кажем или колко успели ще са децата ни в училище, а с тези три неща:

Миналото, настоящето и бъдещето

И начинът, по който ние ги приемаме.

Миналото носи усещане за спокойствие, благодарност
Бъдещето носи доверие, увереност в собствените сили
Настоящето – удовлетвореност 

Ключов фактор в това да бъдем щастливи е приемането. Умението да бъдеш щастлив се практикува. Хората са много по-щастливи, ако са свързани с околните и споделят еднакви ценности с тях. Това е нещо, което е заложено в хода на еволюцията – чувстваме се значими, когато сме част от нещо по-голямо, от кауза.
Всекидневните житейски удоволствия, приятелите, смехът, приключенията, секса, носят моментно щастие. Те водят до приятен живот, но усещанията, които носят, могат бързо да бъдат притъпени. Удовлетворението от нещата, които правим – работа, родителство, начина по който обичаме и ни обичат, творчеството и дейностите в свободното ни време, надграждат приятния живот. Така се приближаваме до следващото стъпало – истински смисления живот, носещ трайно щастие. Живот, в който сме постигнали осмисляне на съществуването си, наясно сме с вътрешния си свят, познаваме силните си страни и ги развиваме, вместо да се притесняваме и фокусираме над слабите. Едва тогава можем да се отдадем на кауза отвъд личното щастие.


Да се отделя внимание на развитието на емоционална интелигентност у децата, а и у нас самите, е важен елемент в намирането на щастието. Осъзнатостта, емпатията и приемането са част от нещата, които ни помагат да насочим погледа си към истински важните неща.
Да познаваме себе си, да сме в мир с всичките си чувства и емоции, да не се чувстваме гузно, че сме направили нещо неудобно или просто сме споделили как се чувстваме. Да не се чувстваме отговорни за чуждото щастие и, не по-маловажно, да не виним други, че не ни правят щастливи.

Последното за съжаление е нещо, на което много от родителите през последните години са научени.
Те не плачат, защото са мъже (или силни жени). Те не се признават за силни, защото е невъзпитано и арогантно.
Не се признават и за слаби, защото е под достойството им.

Те не си казват колко са секси, защото е непристойно.
Те не си изпускат нервите пред хората, защото ще ги накарат да се почувстват неудобно. 

Те не казват какво мислят, за да не обидят отсрещната страна.


Все неща, които нямат общо с щастието всъщност. 

Те имат общо с прехвърлянето на вина.
Контрол. Поемане на отговорност за чуждите чувства. 

Време е да пуснем контрола. Време е да оставим хората до себе си, колкото и да ги обичаме, да опознаят и приемат себе си и усещанията си. Да, говоря и за децата.
Ако се чувстват гневни – така да бъде.
Ако се чувстват обичани – това е техен избор.

Това е избор, който сме длъжни да дадем на децата си.
Почти винаги свързано с дискомфорт, щастието е там и чака да му подадем ръка. 

Наблюдавам една тенденция в социалните мрежи напоследък:
Изтощени майки споделят колко им е тежко, трудно, през какво минават, но виждат усмивките на децата си и осъзнават колко са щастливи.

Понякога обаче, за много хора това не е така.

Усмивката на заспалото след час и половина борба дете, не винаги е в състояние да уравновеси душата, която отвътре бушува.

Смехът на омазаното в кисело мляко, хумус и кюфте дете, лазещо по пода в екстаз, не е способно винаги да изтрие от съзнанието умората, която е надвиснала като облак.

Учим се да търсим хубавото в малките неща, но това не е ли поредното неглижиране на ситуацията?


Учим и децата си така – виж, някои нямат какво да ядат. 

Какви големи проблеми има, а ти плачеш за един несесер….. 


Трябва да осъзнаем, че моментното щастие е само прашинка, от която трябват десетки хиляди, за да съставят основите на едно здраво съществуване.

За да можем да се радваме на малките неща и да не позволяваме на битовизмите и тревогите ни да ни водят до сътресения, трябва много повече от добра дума, прегръдка от любимия и усмивката на децата ни.

Трябва да се обърнем към себе си. 

Трябва да научим децата си да се обръщат към себе си.

Ще сме щастливи.