Поговорихме си вече за правилата, тяхното налагане и спазване. Темата ще бъде актуална винаги и ще търпи промени според семейството. Във всички статии и дискусии по тези въпроси обаче изпъква една дума, около която ще се завъртим днес. Става дума за границата.

Къде е тя и кога я прекрачваме по отношение на общуването със собственото ни дете?

​Ще започна отзад напред. Уважавайте границите на децата си! Дайте всичко от себе си, за да помогнете на малкия човек да установи такива по отношение на собствения си свят, осъзнайте ги и ги спазвайте. 

Често родителите използват фрази от рода на “На две години още не знае какво иска” или “Ако аз не й покажа кога да спре, тя ще се тръшка до полуда”.

Оставете я да се тръшка, стига обстоятелствата да го позволяват. Докато нервничат и ни изкарват извън релси, децата не възприемат реално ситуацията, те са лабилни, несигурни. Търсят границите ни. Ние трябва да им помогнем да разберат къде са те, да им покажем, че дадено правило е нарушено. Едно от най-добрите решения в тези ситуации е да запазите самообладание и просто да изчакате бурята да премине. Но за това се изисква много търпение, с каквото често пъти не разполагаме. Децата, тръшкайки се, търсят внимание. Искат да ни покажат, че някоя тяхна нужда не е задоволена или имат неизпълнено желание. Единственото здравословно, което можем да направим в тези моменти, е да проявим емпатия. Да сме съпричастни и да ги насочим по правилния път. Но ако им угодим на желанията на мига, погазвайки принципите си, все едно им казваме „До тук са моите граници„. Докъде достигат вашите?

Да, детето на две години може още да не знае какво иска, но няма да е зле да му дадете възможност да открие само, насърчавайки го, насочвайки го. Какво по-хубаво от това ти сам да стигнеш до важните изводи в живота си? Нима има човек на тази земя, който да обича да му налагат какво да прави? Или още по-зле – да му казват какво иска?

Стига да запознаете малкия човек с основните закони на физиката, химията, биологията, околната среда (котлонът пари, защото….; кучето хапе, когато е ядосано, защото…; по улицата не се върви, защото минават коли, които….”), то вие сте му осигурили един основен набор от инструменти за създаването на граници и правила за неговия вътрешен свят. 

Децата на три години, особено около бебешкия пубертет, правят именно това – позиционират себе си някъде в този голям свят. Откриват и се опитват да отстояват своите граници. Да, те не винаги са удобни за нас. Често пъти са нелогични, друг път изглеждат невъзможни. Затова е изключително важно да не порицаваме, а видим ли нередност, която би могла да попречи един ден на вече порасналия човек – да му дадем насоки как да се справи. Всичко изхожда от нашия собствен житейски път, но да не забравяме, че ние не винаги сме прави.

И, докато можем да помогнем на детето да установи, че когато прекъсваме дискусията между двама души, ние нарушаваме границите им, диалога им, създаваме дискомфорт, то е грешно да учим наследника че “няма за какво да се сърдиш„, „не плачи сега, момчетата не плачат” или че “трябва да отидеш да се запознаеш с момиченцето”и да си „споделяш играчките, ако искаш да имаш приятели„.

Нека ви покажа в примери:

***

Бях в един голям мебелен магазин с дъщеря си (на 2г.) и майка ми. Обикаляли вече час, се насочваме към касата. Малката си харесва един от изложените в халето дивани и сяда на него. Не иска да стане. Разбрахме се, че още две минутки може да остане там и тръгваме. Разбира се, двугодишните живеят в друго времево измерение и двете минути за мен и нея означаваха нещо съвсем различно. След като това време беше удължено с още няколко пъти по толкова, часовата разлика ме превърна в бясна майка, която носи детето си като торба с картофи през касата, за да го изнесе.. Отдалечихме се на безопасно разтояние от погледите на минувачите, лишавайки ги от възможността да се насладят на оглушителен рев.  Аз седнах на един бордюр и повтарях на малката „Успокой се, ще те изслушам„. Зачаках. Получих няколко осъдителни погледа от напълно непознати за мен хора, които явно се чудеха какво прави една подрастваща с това влачещо се в краката й червейче. След малко излезе майка ми, препотена от вида на дъщеря ми, която усъдрно чистеше боклуците от пода на паркинга.  Понечи да извади телефона си, за да пусне клипче. Аз, по чудо, пазех самообладание и й позволих. Не стана. Извади солети. Малката беше изпаднала в тотален амок и не възприемаше.. Нямаше какво друго да се направи, освен да я изчакаме да се успокои. Прегръщах я, окуражавах я. В този ден бихме всички рекорди – затишието дойде след около 20 минути рев и влачене на паркинга на магазина. Изтощена, душичката се сгуши в мен, хлипайки. Аз й казах, вече знаейки, че ще бъда чута, че много добре разбирам колко й е било удобно на това диванче, но то е в магазина и няма как да стоим цял ден там. Някой ден, когато пак отидем, може да поседне замалко. Гушнахме се и се прибрахме.

Поуката от тази история ли? Осъзнах, че можеше да подходя с емпатия още от началото. Двете минути можеше да си останат две минути, ако бях обяснила, че виждам колко много й харесва диванчето, но…. Вместо това, аз, ядосана от факта, че двете минути станаха почти десет, усетила как родителския ми авторитет бива потъпкан, грабнах детето под мишница и …

***

Малко преди третата си година дъщеря ми започна да говори за своите емоции. Това у дома беше повод за празненство. Признайте си – голямо постижение е да кажеш, че си обиден и да можеш да обясниш защо! Има дори възрастни хора, които не могат да отговорят на подобен въпрос….

Първият път, в който малката проговори за емоциите си, беше един следобед, в който се опитвахме да й сложим капки в носа. Тя не даваше. В един момент, след десетки убеждения и молби, мъжът ми я стисна, а аз й ги сложих насила. Тя ни бутна, изправи се и заяви троснато: “Ядосана съм!”. Излезе от хола, затвори внимателно вратата, но после отиде в детската и блъсна с все сили. Ние се спогледахме, избухнахме в смях, но после започнахме да слухтим. Признавам си, първоначално ми идеше да отида й да започна да я успокоявам и да й се извинявам. После се промъкна мисълта, че е прекалено малка, за да се държи така и да нервничи…. Запазихме самообладание и зачакахме. След малко мъжът ми все пак почука,  а малката го пропъди с думите „Остави ме намира”. Така и направихме!

След още няколко минути тя сама дойде в хола, седна при нас и заяви, че вече не е ядосана. Започна много разпалено да обяснява как се е ядосала, защото сме й слагали капки, а тя не е искала да й слагаме. Аз се включих в разговора, осъзнавайки, че е доста неприятно да ти капят капки, при положение че не искаш, още повече, че боли като те стискат и ти държат главата. Малката се съгласи. После дружно заключихме, че капките за момента са единствения начин да спрем сополите, а те са доста по-неприятни. И следващият път ги сложихме без драми.

***

Границата, която моята дъщеря си беше поставила е да не бъде безпокоена, когато е ядосана. Има деца, които биха постъпили по обратния начин – ще търсят внимание, докато някой не ги успокои. Това са знаците, които малките ни дават и които ние трябва да се стремим не да променяме и нагаждаме спрямо своя мироглед, а напротив – да забелязваме и уважаваме.  Трудно е, защото много често се различават от нашите собствени норми. А да си възрастен и да се променяш е толкова досадно….

Преди няколко месеца, след едно падане, прекарах около 15 минути в това да задавам въпроса “Боли ли те, добре ли си?”. Малката ми скри шапката, когато ми отговори с “Оф, бе, мамо, спри да повтаряш, добре съм”. Явно бях прекалила с притеснението.

Децата не обичат да пренебрегват желанията им. Мразят да ги порицават и да не ги уважават. Едни ще се бунтуват до край, други ще се примирят и ще станат мили и добри хлапета, които винаги ще слушат, но и ще таят дълбоко в себе си отрицателните емоции. Или ще имат изключително грешен модел на поведение.

Важно е да не забравяме, че децата поставят своите рамки на база нашия опит, нашето поведение като възрастни. Ако виждат хора, които непрекъснато пристъпват техните граници, тези на партньора си, на близките си, нормално е да очакваме и те да правят същото със себе си и околните.

… а какво да правим, когато детето прекрачва нашите граници? Очаквайте скоро!

​