Напоследък много мисля на тема “емоциите”. Личи си, нали?

След последната статия започнах да наблюдавам по-активно. Себе си, приятелите си, колегите. Започнах много внимателно да следя какво и как показвам и казвам на дъщеря си. Установих следното: прави са някои като казват, че с годините се превръщаме в емоционални инвалиди. Потискаме това, което ни мъчи или радва. Не даваме израз на чувствата си. И защо? За да спазим някакви неопределени социални норми, от срам, от притеснение? Все още нямам всички отговори. Но имам много въпроси…​Какво са емоциите?

Te представляват израз на нашето психично състояние в даден момент. Въпреки че много хора не виждат разнообразието, всички ние изпитваме и можем да разграничим минимума – или така наречените базови емоции. Те са определени от американските психолози Пол Екман (в основата на теорията), Уолъс Фризен и Фийби Елсуърт и са 6 на брой: 

Щастлив, тъжен, ядосан, уплашен, изненадан, отвратен

Броят варира според различните теории, но съвременната психология е приела, че всеки човек борави задължително минимум с тези емоции. 

Всяка школа определя емоциите по различен начин, но интересното е, че всички се обединяват около едно становище – това са преживявания, тясно свързани с инстинктите ни. През тях протичат всички психични процеси – мислене, памет, възприятие, въображение. Всичко което преживяваме е на база това дали са задоволени или не нашите потребности. Различните автори делят емоциите на множество подтипове – нисши (физиологически потребности), висши (духовни). Според силата и времето, в което протичат, имат валентност, посока. Положителни са, или отрицатрелни, водещи до бурно или до пасивно физическо състояние.

Интензитетът на чувствата и емоциите се крие в тясната им връзка със задоволяване или не на основните човешки потребности. Силните негативни емоции ни дезорганизират, усещат се яснo на физическо ниво. Умерените действат благоприятно, балансират ни. Положителните ни правят по-съсредоточени, внимателни, бързи – както в ума, така и в действията. Разбира се, тук не говорим за хубави и лоши емоции – всяка от тях ни е нужна, за да живеем. Просто трябва да има баланс. Страхът, например, е онова, благодарение на което животните оцеляват – изпитвайки страх или заплаха сърната в гората (а защо не и човекът в града) изпитва състояние на остра напрегнатост. Тя се съсредоточава, наостря ушите си, в тялото се освобождава допълнително количество адреналин, заедно с още над 30 хормона, които я поставят в режим “бий се или бягай”. Зениците се разширяват, за да поемат възможно най-много светлина, вените се свиват, за да изпратят допълнително кръв към основните кръвни групи, храносмилателната и имунната система намаляват работата си, за да не хабят излишна енергия. 

Всеки тип емоция води до определена физическа реакция. По мимиките и езика на тялото може да разберете дали човек е тъжен или уплашен, без дори да разбирате езика, на който говори. Въпреки това, всички ние реагираме различно на еднаквите емоционални стимули, защото те зависят и от опита ни през годините, спомените и емоционалния багаж. 

Едно от най-интересните неща при емоциите е, че те се “разработват” с годините. Бебетата, например, изпитват пълния набор от емоции, познат на психологията, но не осъзнават смисъла им и не могат да ги изразят вербално. Затова новороденото плаче когато е гладно, жадно, когато му е студено или топло, когато го боли или е тъжно. 

Емоциите вървят ръка за ръка с чувствата. Последните се формират на база оценка и придаване на смисъл на наблюдаваното явление, съдържат в себе си разнообразие от емоции и са по-трайни във времето. 

Емоцията страх може да предизвика чувство на безпомощност. Страхът се появява тук и сега, провокиран от конкретна случка. Чувството на безпомощност обаче е устойчиво във времето и може да тормози съзнанието и подсъзнанието ни доста по-дълго, отколкото е траел мигът на страх. 

Често си мислим, че боравим с много емоции, но практиката показва, че повечето хора си служат само с основните 6. Разпознаването им е напълно автоматизирано, извършва се подсъзнателно. 

Децата се учат да работят с емоциите като детска игра – пробват, имитират, работят в екип. И въпреки че този процес изглежда напълно интуитивен, множество проучвания, а и ежедневния опит показват, че много младежи не могат да назоват своите емоции или ги бъркат. 

Освен класификацията по Екман, някои психолози работят с EQ методиката на института за EQ към университета в Йейл. Тя разделя емоциите на 4 типа, по цветове. 

Червено – емоции, които носят неприятно чувство и висока енергия

Жълто – висока енергия, приятно чувство

Синьо – ниска еергия, неприятно чувство

Зелено – ниска енергия, приятно чувство

Има карти на български, с описание и разделение на емоциите, чрез която може да помогнете на детето да разпознае коя от емоциите в кой цвят попада. Изключително полезни са при работа вкъщи. С тези карти детето ще се научи да определя как се чувства, защо се чувства по определен начин, ще се научи да споделя. Предлага се и механизъм за справяне с емоциите, които носят неприятно чувство и хабят от енергията ни – изчакване, поемане на дъх и опит да се замени енергията от червения цвят с тази от зеления. ​

ДА РАЗБИРАМЕ ЕМОЦИИТЕ

Като за начало, трябва много да говорим за себе си. Опознали своите емоции, можем ясно да заявим пред детето си кога и как се чувстваме. И това да става не само спрямо него, а спрямо заобикалящия ни свят. Можем да му разкажем в края на деня как сме се чувствали на работа, с приятели: “Стана ми тъжно, защото не успях да се видя с Ани на обяд. Тя ми липсва”, “Бях много щастлива, защото с колегите ми доста се забавлявахме след работа.”

След това можете да започнете с уроците – да научите децата да разпознават първо своите емоции, преди да се опитат да отгатнат вашите. Не очаквайте двегодишното ви дете да може да каже с лекота как се чувства баща му след тежък преход в планината. Може би има някаква идея, но се концентрирайте най-вече над това то да може да опознае себе си, преди да опознава другите.

Всичко става лесно под формата на игра: вече споменах за някои от най-добрите карти за игра на пазара. 

Освен това можете да рисувате или да правите лица с изражения от пластелин. Много полезно ще ви е огледалото – застанете пред него и имитирайте различни емоции заедно. Правете гримаси, обсъдете какво се случва с лицето, тялото. След това направете ролева игра – представете се за ядосан човек, за щастлив. 

Четенето на книжки също е от огромна помощ. Има много, в които се говори за емоции и чувства, но и най-обикновената приказка за Косе-Босе ще свърши работа. Поговорете за героите – какви са, как се чувстват. Защо се държат по този начин? Как се е почувствало Косенцето когато лицицата му е взела сиренцето?

Не забравяйте, че емоциите и чувствата не са просто думи и изражения на лицето – те имат и физическо проявление. Затова помогнете на детето да свързва всичко с тялото си. Двугодишното най-вероятно не може да си обясни добре кога и защо изпитва страх, но вие може да му помогнете като му разкажете как на вас ви се е “свил стомаха” един път, когато…. Да му разкажете как когато се развълнува, човек получава сърцебиене: туп, туп, туп. Или пък как виновното мече от книжката навежда глава и се срамува, защото са го хванали в лъжа.

Използвайте всеки момент от ежедневието си, за да говорите за чувства и емоции. Тази дейност ще ви се отблагодари с времето. А и е идеална възможност освен да научите детето си, да поработите и над себе си. “Изглеждаш щастлив. Доволен си, че довърши кулата ли?”

След като видите прогрес и детето ви започне да споделя как се чувства, намалете темпото. Не настоявайте да говори винаги за това – понякога и то има нужда да остане само със себе си, да се затвори в стаята или да не говори с никого. В тези моменти можете да направите всичко, за да го предразположите да ви сподели на по-късен етап, когато интензитета на емоциите е намалял. 

Не забравяйте, че за нас някои неща изглеждат смешни, но за децата не. Затова не умаловажавайте техните реакции.

Няма да забравя първия път, когато дъщеря ми тръшна вратата на стаята си под носа ни. С мъжа ми се опитвахме да й почистим носа, тя беше на година и половина – две. Обикновено тази дейност се извършваше с лекота, но не и този път. Бяхме я хванали двамата, без възможност за бягство – един стиска, друг чисти. Малката обаче успя да се отскубне. Каза: “Това не ми харесва!” и блъсна вратата на стаята си. В този момент с мъжа ми се спогледахме – беше ни смешно да видим това малко човече да се цупи и затваря само. Беше ни неприятно, че не можахме да й почистим носа. Бяхме горди, защото тя се държеше като себе си! Каза и показа начина, по който се чувства. 

Най-важно от всичко е да не слагате граници и етикети на чувствата и емоциите: няма лоши и добри. Да си уплашен е нещо нормално, както и да бъдеш тъжен. Да те е страх е в реда на нещата, също като да си щастлив и смел. 

Заменете повърхностното “Браво” с истинския израз на състоянието си: “Тази мишка от пластелин е прекрасна, много ме зарадва с нея!”, “Много ми е приятно да прекарвам времето си с вас”, “Щастлива съм, когато виждам, че се смееш”, “Уплаших се, защото колата мина много бързо”. ​

Емоциите и поведението

Когато детето може да назове емоцията си и да идентифицира причините за нея („Чувствам се тъжен, защото Мими не иска да си играе с мен“), трябва да му покажете, че има различни варианти за справяне със ситуацията. Добре е да може да свърже емоциите и поведението си (“Чувствам се по този начин, затова правя така…”).

За децата е трудно да контролират това, което чувстват. Често, въпреки тяхното желание да прикрият дадена неприятна емоция, тя излиза наяве под формата на определен тип поведение, което в повечето случаи е неприемливо за околните. Може да започне да плаче силно, когато е обидено или да хвърля играчките си, когато е ядосано.

Всеки път, когато забележите нещо такова, прегърнете детето или застанете до него и му помогнете да назове чувствата си. Ако видите, че е предразположено към това, дайте му алтернатива:  “Когато си ядосан просто кажи “Аз съм ядосан”, вместо да хвърляш”. Накарайте го да поеме въздух и, ако има нужда от физическо проявление, насочете енергията му в друга дейност – аз често карам дъщеря ми да обиколи блока/колата/площадката няколко пъти или да подскача на място, за да се успокои. Ако това не стане я оставям за няколко минути и не й обръщам внимание. Някои учат децата си да се успокояват с броене – всичко зависи от темперамента.

Защо правим крачка назад в емоционалното си развитие

Емоцията действа по следния начин – при ниско EQ (коефициент на емоционална интелигентност) човек я потиска и прибира вътре в себе си. При по-високо ниво вече намира израз и се проявява и преживява. При най-висша форма на EQ действа в наша полза – ядът се използва ползотворно, гневът се превръща в стремеж за успех, мъката – в борба за оцеляване.

С раждането си ние сме на междинното ниво – бебетата проявяват емоциите си, те намират физически израз чрез плач, тръшкане, недоволство. Това е и причината детството да има нужда да бъде пълно с любов и разбиране, а не със страх и самота – за да може детето лесно да премине към следващото ниво в емоционалното си развитие. За съжаление, процесът често търпи регресия и се връщаме една стъпка назад – към нивото, в което потискаме емоциите си. Как става това ли?

Чрез реплики от рода на „Лошо е да се държиш така“, „Ще спреш ли да ревеш“, „Само бебетата плачат така, ти бебе ли си?“. Чрез поведение, което не показва емпатия и неглижира човека отсреща.

Ще си кажете – ами как иначе може да покажем на детето кое е приемливо и кое не?

Определено не с поставяне на етикети, а с обръщане към себе си. Формулата е:

„Разбирам те – предлагам ти – аз мисля така“:

„Сигурно си много ядосан, че не получи сладолед за вечеря. Предлагам ти да си изядеш яденето и след това да хапнеш. Според мен това би решило проблема ти“

„Разбирам, че си тъжен, защото не си облече любимото яке. Тръшкането и сълзите няма да решат проблема. Предлагам ти другия път като се почувстваш така да кажеш „БРРРРРР““.

Децата не искат да бъдат поставени в рамки. Те искат да разбират. 

Затова вместо да се опитвате да научите малките как да проявяват емоции спрямо вашия мироглед, обърнете процеса – започнете да реагирате като тях. Позволете си да се разплачете пред хора, въпреки че е бебешко. Изкрещете от яд, когато нещо ви ядоса. Неслучайно много терапии включват подобни упражнения – подскачане, викане, смях, за да накарат съзнанието и духа ни да се отпуснат отново. 

Защото ние се стягаме, стягаме и децата си, за да могат да са корави и издръжливи. И да събират в себе си всичката гадост, която света понякога им предлага. Това е изключително опасно и от психосоматична гледна точка, защото е доказано, че стаения гняв и негативните чувства се трупат и разболяват както ума, така и тялото ни. 

За да повишим устойчивостта си на емоционален стрес е нужно да се отървем от негативното, а на негово място да натрупаме позитивни емоции. Дали нови, или ще превърнем вече негативното в положително, е въпрос на избор. ​