„Малка си още“
„Като станеш голяма ще разбереш“
„Това не е за деца“

Аз, ти, децата ни ги са ги чували – някои обаче по-често от останалите.
Трябваше да мине време, за да осъзная какво са ми донесли подобни реплики.

Това се случи много преди да имам деца. По-скоро съвпадна с една от връзките ми.
Полудявах, когато партньора ми се окаже по-прав от мен за нещо, или когато започнеше да ми обяснява неща, които аз си мислех, че зная. Абсолютно отказвах да приема чуждата гледна точка.
Сякаш някъде дълбоко в мен едно човече, наречено „Виждаш ли, явно още не разбираш нещата от живота“ натискаше бутона с надпис „Ти не ставаш за нищо“ и аз се нагнетявах още повече.

Дори тогава, когато ясно осъзнавах, че това е просто градивна критика, дискусия, възможност да науча нещо ново, аз превръшах разговора в скандал.
„Аз съм голяма вече! Аз знам!“, крещеше едно друго човече на заден фон.

Най-забавното беше, че дори тогава, когато наистина не знаех или не бях права, аз не падах по гръб. И съм така от малка… Правела съм чудеса от храброст, за да се покажа в очите на хората около себе си като „голяма“. Нашите много се гордееха с това колко разумна съм, колко неща умея, как „от малка учи сама“ или „от гимназията работи“…. „Толкова е разумна за възрастта си“, се чуваше оттук-оттам.
Почти винаги съм била за пример. Всъщност в очите на родителите си никога не съм била беляджийка, двойкаджийка и т.н., дори в моментите… в които бях 🙂
Факт, който винаги ме е учудвал, защото, повярвайте ми, аз съм сред най-големите бунтари, които „се чудя как оцеляват“ (той си знае).


Малките не знаят, ама големите – те и това не знаят, бих казала аз. Възрастните уж са тези, които трябва да са се научили на приемане и учене през целия живот. Да, ама не.


Родителите ми бяха доста разединени в това отношение и докато единия ми обясняваше тук-таме някои неща, дори с риск да не разбера, то на другия сякаш не му се занимаваше. Отне му доста време, всъщност чак след като станах родител, за да ме приеме за знаещ човек в този живот и то не винаги. Обичам ги, обичам ги такива, каквито са и оценявам, че без тези уроци нямаше да бъда тази Елеонора, която съм в момента.

Но особено днес, поглеждайки от призмата на родител, осъзнавам че да кажеш на детето си „Като пораснеш ще разбереш“ реже крила. Детето изведнъж се чувства просто… нищо. Едно същество, недорасло за света на големите и с никакъв шанс да се доближи до тях. Подобни реплики дистанцират ужасно много големи и малки – без значение дали на 3, 8, 15, 40 години…..
Децата искат да научат всичко. Те го правят от любопитство, но и от нуждата да са част от нашия живот. Какво по-хубаво! Дори и да не искаме, те ще го научат – ако не по лесния, то по трудния начин.
Да, ужасно е досадно понякога….. Но си заслужава. Капка по капка – вир става. Много хубава поговорка, абсолютно актуална в този случай.


Благодарна съм, че съпругът ми редовно седи и се занимава да отговаря на въпроси от рода на „Как се чуваме с Н. в Америка?“… Въпрос, на който аз бих отговорила просто с „По Вайбър“, а той рисува стълбове, сателити, радиовълни…..

За финал, нещо положително от цялата история:

Макар и да ми е изигравала лоша шега (всъщност, случва се и до днес, в конкретни ситуации), репликата „Малка си още, не разбираш“ ме мотивира. Аз съм от хората, които обичат да се доказват, макар и не на всяка цена. Обикновено като ми се каже „Не“, аз търся да си случа „Да“… Така и с не моженето. Ти да видиш, всичко мога аз!
Е, счупих си някой-друг крайник, имам изгорено от ауспух на прасеца, нещата за ремонт и обърканите планове дори няма да ги броя. Но всички тези случки са ми дали много. Много ценни уроци, поне част от които аз държа да предам на децата си.

Прекалено често, признавам си, прибягвам до помощ от Гугъл, речник, енциклопедия, за да отговоря на въпроса „Защо?“. Отнема ми много време в подготовка и премисляне. Например първите пъти, преди да се взима кръв на децата, бях стигнала до ниво „медицински сътрудник“ в познанията си за видовете игли, от вената или от пръста, какво са вените, какво има в кръвта, защо се изследва кръвта, защо толкова бавно, защо толкова бързо, какво са левкоцити…… Но просто знам, че „Защото така“ и „Малка си, няма да разбереш“ не работи.


Тези реплики ще ни раздалечат, а моите деца все някога ще разберат….

„А, остави я майка ми – тя нищо не разбира“, ще си кажат някой ден.

Не, не искам.

Мога да променя нещата сега.