Из дневникът на едно двугодишно – или как изглежда един обикновен ден през погледa на най-малките.
Всичко започва прекрасно, имате много идеи къде да отидете, как да протече всичко, но с всеки изминал час усещате нарастващото напрежение. Накрая всичко завършва с истерия от страна на малкото а вие се чудите какво стана, къде сбъркахте или пък си го обяснявате с това, че детето е разглезено? Много често, заради дупката в комуникацията, която се получава, не успяваме да проявим емпатия и да разберем защо всъщност децата ни са недоволни въпреки всичко което правим за тях.. Какво ли си мисли детето?
Събуждам се и денят е пред мен. Малко ми беше криво сутринта – бях сам в стаята. Още не мога да свикна с мисълта, че мама е наблизо и ме чака да отида при нея.
Тя ми е направила закуска – изглежда доста странно, трябва да я проуча. Опитвам се да разбера каква е консистенцията, но мама не ми дава, бърше ми пръстите със салфетка. Е, добре, ще пробвам с лъжицата. Доста е интересна тази лъжица – гладка е, студена, как ли храната стои в нея?
Уф, мама пак не ми дава да пипам. Щял съм да разсипя всичко, а тя точно била изчистила. Явно някой друг път ще се науча какво се прави с тази лъжица….
Яденето не ми харесва. Трудно го преглъщам. Обръщам глава настрани, за да дам знак, но мама продължава да поднася храна към устата ми. Цяла сутрин била готвила, каквото има – това ще ям. Ужас. Толкова е гадно! Ще рева и ще ям, какво да правя… пък докато издържа. Тъжно ми е.
Остави ме да си поиграя малко, но точно в разгара трябваше да ставам, за да излизаме. Мама има някаква работа навън. Искаше ми се да си поиграя още, не ми се излиза. Помрънках малко, но сега отивам да се обличам. Опитах се сам да си сложа панталона, вкарах си двата крака в едната дупка. Доста е забавно, но не може да се ходи така. Падна. Я да опитам по друг начин. Мама ми издърпа панталона от ръцете – сигурно ще ми покаже къде точно се вкарва крака. Не, сложи ми го тя. Много съм бил бавен и не се правело така. Е, добре, друг път ще е. Сега съм обезсърчен.
Разходихме се. Добре че беше наблизо, защото започнах да огладнявам и да се изморявам. Закуската хич не ме засити, пътят е труден за мен. Започвам да мрънкам.
О, не, не е наблизо. Тя продължава да ходи. Имам нужда да си почина. Спрях.
Мама ми се кара, че съм бавен. Не съм бавен, не ми е интересно, изморих се. Бих поседнал на тази пейка, да се погушкам. Но тя не ми дава, вдига ме, вместо да ми даде време, и ме носи към магазина.
Прибрахме се. Исках да си поиграя с конструктора. Доста е интересно. Мама дойде и ми взе частите от ръцете – не се поставяли така. „Нека ти покажа как се строи“, каза…. Тя ми няма доверие. Много съм тъжен. Не ми се играе повече с това тъпо лего! Ще рисувам.
Пак дойде… „Не може с пастели и моливи, избери си едното“. Кое? Аз не знам каква е разликата. Хм, едното е по-меко… О, не, взе ми го от ръцете. Даде ми моливи и лист. Не ми дава да лежа на земята и да рисувам, трябвало на масичката. Там не ми е много удобно.
Е, нищо. Поне ме остави да си рисувам. Сега ще пробвам нещо ново… чертичка тук, чертичка там. Я, тук има цветенце за оцветяване. Ура! Нека драскането започне сега! Да видим… така като драскам, цветенцето изчезва. Намерих още едно, ще пробвам по по-различен начин.
Не… Мама дойде и ми каза, че така не се оцветявало. Щяла да ми покаже как.
Седях и гледах. Дано следващия път ми даде да пробвам.
Сега ме помоли да си прибера играчките, разпиляни в стаята. Добре, отивам. Сигурно това значи да ги скупча на едно място, както и направих. Изглежда доста добре така, харесва ми.
„Какво ти казах? Прибирай си играчките!“
Хм, май това място не е подходящо. Ще ги сложа в ето това ъгълче.
„Значи, аз цяла сутрин чистя, после закъсняваме заради теб и сега трябва да търпя този хаос! Прибирай си играчките, казах.“
Странна работа. Чувствам се ужасно самотен и тъжен. Цяла сутрин се опитвам да правя разни неща, за да се науча, за да накарам мама да се гордее с мен, сега тя иска нещо, но аз не знам какво. Аз съм ужасен човек!
Лягам на земята и плача. От ужас, от срам. Не разбирам какво се случва. Страх ме е. Искам да получа прегръдка, разбиране, обяснение…
Ти искаш от мен да знам какво е да чакаш, да мълчиш, да си прибираш играчките и да се държиш възпитано, но точно тези неща са абстрактни за мен. Не ги разбирам! По-лесно ще ми е да гледам от теб и с времето ще се науча. Но сега ми е важно да се съсредоточа над способностите, които още от раждането ми чакат да бъдат развити – искам да се науча да ходя, да бутам, да дърпам, да се обличам, да се обувам, да наливам, да вдигам лъжицата, да се катеря, да хвърлям, да драскам. Тези неща са ми интересни, мога ги и искам да стана много добър в тях. А чакането…. ще почака.
