Свободата и свободията са два термина, които все по-често се използват когато става дума за детско възпитание през последните години. Употребявани като синоними, те често биват бъркани и неправилно вкарвани в контекста на детската психология
Когато говорим за свобода трябва да имаме предвид, че това е една от най-висшите ценности. Тя е възможност да бъдеш самостоятелен и отговорен за мислите и действията си като в същото време споделяш основните ценности на общността, в която живееш.
Много често, в стремежа си да покажем на децата си, че знаем повече, че искаме да ги защитим, ние се превръщаме в свръхобгрижващи авторитети и ограничаваме най-важното – свободата им. Ежедневно възпираме желанието им да се учат от заобикалящата ги среда, използвайки фрази като “Не пипай” , “Не може”, “Не ходи там” в момент, в който не са необходими.
За мнозина това е съвсем естествено – ние не ограничаваме, а ги защитаваме. Говорейки за свобода често си представяме едно дете оставено на самотек, правещо каквото си иска, получаващо каквото си намисли, живеещо в среда, в която всички се съобразяват само с неговите действия и чувства.
Ранното детство ни предлага една уникална възможност, в която ние като родители да се научим как да възпитаваме у децата си чувството за самодисциплина и отговорност и да го постигнем давайки им най-желаното: свобода.
През последните години в България все повече популярност добиват методики на възпитания и преподаване като Монтесори, Валдорф, слънчева педагогика. Макар да имат много разлики помежду си, всички те определят свободата като основна ценност.
Според италианският психиатър и педагог Мария Монтесори, всяко дете се ражда с интуиция, която го води, насърчава и развива. Ролята на родителя в живота на детето е да бъде подкрепа, опора, а не стена, която блокира естественото случване на събитията. Поради тази причина Монтесори метода на възпитание и обучение се основава на идеята, че не детето трябва да следва правилата и нормите, а системата трябва да се промени така че да е угодна на по-малките. Тази методика се различава коренно от традиционните авторитарни методи, основани на послушанието и за пръв път въвежда толкова широко понятието свобода и право на избор. Децата трябва да имат възможност да взимат самостоятелни решения, имат право на собствено мнение и заслужават уважението на възрастните.
Това е истинско сътресение за обществото. Как едно двугодишно ще има право на избор? Та то нищо не разбира!
Много родители се плашат, когато чуят думата свобода, защото автоматично я свързват с анархия, хаос, непослушание. Но когато говорим за възпитание трябва да се придържаме към златната среда, която в този случай въвежда понятието “контролирана свобода”, именно за да озапти неразбралите родители. Контролираната свобода ни помага да дадем на детето си нужните стимули, за да се чувства то истински, уважаван човек, и в същото време да можем да упражняваме родителския си авторитет без той да бъде подлаган на съмнение. И в това има логика – вие към кого бихте имали по-голямо уважение: към човек, който ви налага забрани без да ви изслушва или към този, който цени вашата индивидуалност и се съобразява с нея?
В основата на контролираната свобода стои възможността да дадем на детето повече от един избор. С това идва и един от най-важните ни уроци – да упражним своето търпение и разбиране спрямо чуждите интереси. Умение, което с годините започваме да губим.
Подходящ пример за това е даването на възможност детето само да си избере дрехите. За целта: пригответе му няколко варианта, от които то да си хареса най-любимият. Или вместо да му носите избраната от вас блуза, занесете две и го попитайте: Тази с котенцето или тази с кученцето искаш? Така хем вие ще сте упражнили своят родителски авторитет, хем детето – своето право на избор.
Освен това, важно за контролираната свобода е да променяте средата си спрямо интересите и промените в развитието на детето. Битът ви трябва да следва неговият собствен ритъм. Повече за това как да го постигнем ще разкажа в отделна статия.
Когато говорим за свобода е редно да споменем нейният пръв приятел – свободията. Тя е крайност – далеч от ползотворното, градивното. Не познава граници, не уважава чуждите избори. Според повечето психолози вреди на обществото и много лесно се бърка със свободата. Свободията е да неглижираш чуждите емоции, да не се съобразяваш със средата, в която живееш.
Често родителите си казват “Аз няма да търпя подобни своеволия„, когато става дума за основни човешки ценности, мислейки си, че ако ги позволят, ще дадат път на свободията в дома си. Единствената причина, поради която ние не можем да ги зачетем обаче, е това, че те пречат на нашите виждания, бит и навици. Не допускаме по-слабите от нас да упражняват правото си на свободна воля, защото това ще означава промяна за НАС.
Мислим си, че обикновени действия в ежедневието, са своеволия, само защото не отговарят на нашите предпочитания и така неволно ограничаваме свободата на децата си.
“Обличай това, веднага, иначе ще измръзнеш!”
“Не мога да те чакам да се обуеш сам, тръгвай.”
Как бихте се почувствали, ако искате да си обуете обувките, ако за вас е изключително важно да пробвате да промушите връзката през другата дупка, ей така, да пробвате какво ще стане, и в това време най-близкият ви човек дръпне ръката ви и ви спре, без дори да ви даде шанс? За децата думите „„не можеш„ и „не така, дай аз„ са унищожителни.
Границата е много тънка: Елиминирайте свободията, но давайте свобода.
Свободията ражда деца, които не са научени да се съобразяват с реалността. Свободата: отговорни личности.
Онези, отгледани в бит без правила, с годините остават заключени в етапа на бебешкия пубертет. Не успяват емоционално да преминат от бебешка към детска възраст и това се проявява чрез истериите, тръшканията, инатенето и крещенето при всеки случай на раздразнение и недоволство. Децата стават тревожни, страхливи, развиват повишена чувствителност, импулсивност. Често се наблюдават и различни физиологични прояви от рода на гризане на нокти, лапане на пръсти, въпреки че детето е далече от бебешката възраст, среднощен плач и будене, невъзможност да се контролира по време на плач, изпускане през нощта. В семействата често се стига до скандали, особено ако родителите са отгледани по същия начин. Тогава се събират няколко души, ценящи само своето, незачитащи чуждите желания. Своеволните деца стават роби на своите животински импулси, не познават границите на другите и трудно се социализират. С годините започват все по-трудно да се вписват в различни групи – в детската градина, в училище, университета.
Всичко това звучи много страшно и, за да не го допуснат, много родители изпадат в другата крайност – започват да отглеждат робот, кукла на конци. Уловката: силно контролиращите родители създават бунтари. Отглеждат непослушни деца, които все по-силно искат да следват стремежът към свобода. Те ще правят каквото си искат, ще изглеждат щастливи от това, но вътре в тях ще се заформя истинско торнадо от емоции. Репресираните деца прекарват голяма част от живота си в опити да повикат родителите си, да ги приближат до себе си.
Но как да намерим златната среда? Как да бъдем авторитети, които успешно зачитат желанията и чувствата на децата си?