Имам много ясен спомен от детските ми години преди пубертета. Много се сърдех – на всички, за какво ли не. Непрекъснато исках да ми се извиняват. “Кажи извинявай” беше моето мото.

Тогава не ми е правело впечатление, тогава, но ми се отразява днес, когато съм една идея по-бдителна и по-разумна (уж), вече имам дете и все по-активно размишлявам над поведението си преди и сега. Какво ме е провокирало, да съм такава сръдла? 

Спомням си, че редовно се обиждах на децата на улицата и се прибирах вкъщи. Все нещо ме засягаше, все някой ми казваше дума накриво, или поне аз така съм интерпретирала нещата. Малкото ми детско мозъче беше почти постоянно фрустрирано от думите и репликите на хората. Докато не смених средата в училище.

Днес не съм такава. Сърдя се, разбира се, но сякаш в рамките на допустимото. Приемам хората истински, проявявам емпатия. Какво се случи, че се промених? Не зная. Но се чувствам добре.

Днес гледам дъщеря си и се радвам, че поне до момента е малко по-различна от мен самата на нейната възраст. Макар да е drama queen от класа и понякога да мрънка много повече от това, което мога психически да изтърпя, тя не се сърди. Или поне света не се срива, ако се обиди.
Но кое е по-доброто – да си малък сръдльо или да си траеш и все пак да станеш такъв като по-голям? Защо някои деца се обиждат толкова лесно и с нетърпение чакат да се затворят в своя вътрешен свят? Да се развиеш като личност, която никога не се обижда или обратното – да се превърнеш в най-докачливия и досаден съсед?

Отговорите на тези въпроси получавам ежедневно, наблюдавайки нас, по-големите на възраст сръдльовци. Защото тогава ясно се откроява едно – когато жадуваме за внимание, ние влизаме в его състоянието “Дете”. Изведнъж стабилният на пръв поглед мъж остава такъв само телом. Духом, в погледа му се вижда малкото момче, което крещи “Чуй ме, виж ме, слаб съм!”.

Жената се прибира вкъщи. Мъжът й и детето гледат телевизия. Жената поглежда лошо, не се усмихва, едвам промълвява “Добър вечер”. След няколко минути мъжът я пита “Какво има?”, а тя отговаря “Нищо”. Тягостно напрежение облива дома. Мъжът отново се престрашава и задава същия въпрос, на който жената, с присвити очи, отговаря с “Аз ли да ти кажа? Ти би трябвало да знаеш. Ако не се сещаш – още по-зле!”. 

Колко често сте били от едната и другата страна в подобна ситуация?

Сърденето само по себе си е манипулация. Наричана още от психолозите пасивно-агресивно поведение, тя е знак, че имаме нужда да контролираме ситуацията. Пасивно-агресивните хора с страхуват от конфликта, затова не поставят проблемите открито на масата, а изпращат скрити послания, които целят отсрещната страна да разбере, че нещо се случва. Парадоксът е в това, което аз често наричам “Сърдя се, защото се сърдиш”. Видим ли половинката нацупена, ние започваме да изпитваме същото, което изпитва и тя – съмнения в себе си, вътрешни обвинения, страх от конфликт, страх че нещо не сме направили както трябва според себе си. Сърдещият се човек спира да говори, с което предаването на съобщението му е завършило, а ти се питаш “Какво направих сега?”.

Изключително токсично поведение, защото единственото, което се случва по време на сърденето е да се потушат всякакви опити за разрешаване на конфликтната ситуация. Поне до момента, в който единия не започне да изпитва вина и не прекрати, макар и компромисно, случката.

Според множество психологически изследвания хората, които проявяват пасивно-агресивно поведение, са дълбоко убедени че са невинни, безгрешни, следователно всяка реплика или поведение, което застрашава това вярване, автоматично влиза в категория “Опасно за живота”.

Човек изпитва множество емоции и нито една от тях не е лоша. Пасивно-агресивните хора, тези, които идеализират себе си, обаче не мислят така. Те избягват да се ядосват по класическия начин. Не губят контрол, рядко си изпускат нервите. Това е задача на другите, не на тях. Как после ще докажат, че контролират ситуацията? Как ще затвърдят усещането, че успяват да се справят с “лабилни хора”? Е, малко пъшкане, охкане, тишина и укорителни погледи не се броят, нали?

Ако ти си от този тип хора, които се обиждат често и обикновено търсят вината и вниманието у другите, трябва на първо време да приемеш, че този тип поведение вреди. Вреди както на твоя вътрешен мир, така и на отношенията ти с околните. Приеми вярването, че хората не целят да ти навредят, а напротив – опитват се да дадат най-доброто от себе си, просто не винаги по начин, по който за теб е приемлив. 

​

Кога се сърдим?

Този тип поведение започва да се развива още в ранна детска възраст, когато детето подсъзнателно иска да накаже майка си – то го прави по най-щадящият за него начин. Такъв, който по-вероятно ще доведе до умиление и прегръдка, отколкото до физическо наказание. 

Именно поради тази причина много от насилниците са склонни към тежки прояви на цупене, каквито са имали през голяма част от живота си. Всичко това води корените си от скритото желание да наказват, заради проявено неразбиране – близки, роднини, всички онези хора, които са полагали грижи в живота им. Ядрото на този проблем, а и на много други поведенчески кризи, се крие единствено и само в неспособността на детето да изразява чувствата си. 

За да избегнете подобни трудности, просто позволявайте на децата си да се възползват от огромния набор “услуги”, които умът им предлага. 

Да се сърдиш означава да си разстроен и да откажеш да споделиш защо. Стимулирайте децата си като ги изслушвате, без да ги съдите задето са ви се разкрещяли, а „на мама никога не се крещи„. Не им се сърдете, защото са сърдити. Това е сякаш най-близкият ти човек да ти каже  лицето „Да, ти си слаб и раним и аз не те харесвам такъв“. И най-важното – не бъдете снизходителни, не се размеквайте, когато малкият ви син се нацупи сам в стаята си. Дайте му това, от което самият той ви е показал, че има нужда – изолация и любов. Кажете му, че ако има нужда да поговори, вие ще сте насреща. Така след време ще му стане ясно, че със сърдене единствено задълбочава липсата си на внимание. Ако има нужда от такова е нужно просто да дойде и да каже “Прегърни ме”.


Той не ми говори!

Възрастните трудно приемаме, когато едно приятелство си отиде заради сръдня. При децата е по-лесно, защото те не разполагат с тежкия емоционален багаж, който носим ние. Те много по-лесно продължават напред, докато при нас една раздяла често е свързана с обвинения към самите себе си.

Какво направих, за да не ми се обажда? Няма причина, да ми е сърдит. О, не, аз няма да му звъня първа, той сбърка, няма да се унижавам. 

После страдаме. Страдаме по загубените контакти, някои от тях често оцелели с години… 

Ако една обида или случка е довела до подобно развитие, това означава само едно – изчерпани отношения. И колкото и причини да се изправят пред вас, нито една от тях няма да е валидна освен факта, че просто не сте един за друг. Без значение дали говорим за далечни познанства, близки приятелства или любовни връзки. Намесите ли сърденето в уж спокойното си ежедневие значи просто търсите причина, да не кажете нещата такива, каквито са, защото ви е страх да поемете отговорност. Разбираемо е, несъзнавано е и е неправилно. 

Не забравяйте, че има огромна разлика между сърденето и недоволството. Докато първото е пасивно-агресивно поведение, то второто има изключително градивен характер и вместо да руши мостове, то ги гради. Границата между двете е тънка, но все пак видима.

Мерки за справяне

Как да се справяме със сръдните, без значение дали са от възрастен или от дете, е много просто на пръв поглед, но изисква огромни усилия.

Трябва да пренебрегнем първобитните си инстинкти, да се отърсим от чувството на вина и да не задаваме въпроса “Какво не е наред”, когато човекът срещу нас рязко спре да ни говори. Вместо това, може просто да споделим състоянието си: “Усещам, че си ядосан, но не знам какво се е случило. Ако имаш нужда да говорим, насреща съм”. И в този момент да спрем. Да изчакаме отсрещната страна да спечели своята собствена борба. В крайна сметка това са неговите чувства, емоции, комплекси. Ние нямаме нищо общо! Единственото, което се иска от нас е разбиране, а това лесно се дава, нали? 

Но как ще се почувстваме, ако човекът срещу нас потвърди, че “Няма нищо”, а ние вътре в себе си усещаме, че не е така? Че това е поредното самозалъгване в опит да се спечели малко повече внимание?

Най-сложната част идва именно в този момент – да приемем думите, макар и дълбоко да не вярваме в тях, и да си кажем “Добре, значи наистина няма нищо”. Да се държим сякаш всичко е наред – именно в това се опитват да ни убедят. Тогава идва моментът, в който невъзнаграденото поведение (сърдя се, но не получавам нужното внимание) се засилва рязко, преди да изчезне напълно. Много често именно тогава сърдещият се се отказва от борбата и споделя какво му има. В други случаи налице са условията за нов скандал тип “Ти не ме разбираш, изобщо не се интересуваш от мен”. Често сърденето се практикува от хора, които не успяват да отстояват себе си, да постигат целите си и сякаш разчитат на другите да свършат работата вместо тях. Но, не забравяй, това не са твоите чувства. Това не е твоето поведение. Ти нямаш нищо общо, освен да окажеш нужната подкрепа. Не позволявай на твоята тъмна страна също да излезе наяве и да превърнете тази битка сам срещу себе си в една огромна, междуконтинентална война. 

Сблъскаш ли се с пасивно-агресивно поведение, не влизай в капана и не започвай да общуваш на езика на неразбирателството. Ако попиташ “Какво има?” и след известно колебание и въздишане получиш отговор “Нищо ми няма”, просто го приеми за истина. Така човекът отсреща ще стане отговорен за собствените си тревоги – в началото ще се почувства зле от факта, че не е успял да прехвърли вината върху теб. После ще трябва да преглътне гордостта си и да започне да се справя с проблемите си.

Често обаче не се получава така, нали?

Става ни тъжно. Близкият ни човек страда. Искаме да му помогнем, макар да знаем, че само ще задълбочим проблема. Включваме се с мили думи и тъжен поглед, а човекът отсреща сякаш ликува “Победих, победих!” и започва лека-полека да насажда вина у нас. Старите ни травми се обаждат, комплексите ни крещят. Вече е станало неизбежното – започнал е разговор, в който моята чест говори с твоята. Те се бият. Сърдим се. 

Какво да правим, когато ние самите все пак не успеем да се справим със себе си и се нацупим? Как да овладеем това поведение? Това е още по-трудно, защото трябва да признаем пред себе си, че сме слаби и някак си, едновременно с това, да се съберем и да вземем нещата в свои ръце. След това да разберем каква незадоволена нужда се крие зад желанието ни да се разсърдим, да я съобщим на всеослушание и да се заемем със задоволяването й.

Не се сърдете на децата си

Много родители допускат една огромна грешка в мига, в който изпаднат в безизходица, загубят авторитета пред детето си и решат да слязат на неговото ниво в общуването помежду си. Започват да се сърдят. 

Спират да му говорят, наказват го, лишават го от любима играчка или детски за седмица. Игнорират желанията му за близост. 

Докато детето все пак някак си преглъща подобно поведение от бащата (колкото и да изглежда нелогично отстрани да видите голям мъж да крещи “Сърдит съм ти!”), то от страна на майката подобни прояви са недопустими.

Та тя е цялата вселена на това дете. Тя е храмът на любовта, разбирането, утехата, доверието, силата. 

Сърденето, както при възрастните, така и при малките, на езика на поведението се превежда като “Сега ще те накажа, като те лиша от любовта си!”. След подобен сигнал всеки би се почувствал зле. И би осъзнал, рано или късно, че държанието му е довело до липса на любов, следователно не бива да го повтаря, нали така?

Продължавайте в същия дух, ако искате да си отгледате едно послушно, спокойно дете, което безропотно спазва правилата, не проявява видима агресия, и като възрастен ще прави жертви, в името на общото благо и ще се срива емоционално пред всяка изпречила се на пътя му пречка.

Подсъзнателно родителите целят това, в знак на манипулация – спокойно, изпълнително дете, е равно на спокоен бит и кротки семейни вечери. Неоспорван родителски авторитет. Признание, че „Аз съм велик и всички ме слушат“. 

Но, запитайте се, нужно ли е да прехвърляме върху децата си вината за това, че не сме уверени в самите себе си? Трябва ли да държим малките, необременени от живота души виновни за нашите болки, грешки и пропуснати възможности?

Вместо да посеем семенцето на увереността, сърденето ни помага да отгледаме хора, които имат ниско мнение за себе си и винаги търсят одобрението на останалите. Защото когато сме добри ни обичат, нали?

Запитвали ли сте се защо когато малкото дете се сърди, сме по-склонни да проявим разбиране, отколкото ако срещу нас устнички е нацупил възрастен човек? Нима той не се чувства именно като едно уязвимо хлапе? Причината за това е не доброто разбиране на собствените емоции. В блогът не веднъж сме говорили за това, че децата се раждат с минимална емоционална интелигентност и разчитат на първични реакции, за да съобщят на останалия свят как се чувстват. Възрастни, които все още понякога се държат като деца, имат крещяща нужда от разбиране и помощ в опознаването на самите себе си.Сърденето не бива да бъде толерирано нито когато идва от дете, нито от възрастен. Но не бива и да го съдим. Понякога не се справяме, чувстваме се безсилни и от дълбините ни се обажда его състоянието Аз-Детето. Понякога пък искаме от децата си да бъдат това, което ние не сме – разумни, емоционално интелигентни и познаващи добре себе си възрастни.