Много е сложно с амбициите.
Опитваме се да направим децата си добри, отговорни, инициативни. Но на база какво? На база своите интереси, опит и виждания. А дали не и на база нашите провали?
Дали те са адекватни, актуални? И дали децата ни също вярват в тях?
Много въпроси търсят отговор.
Лично аз прогледнах след една случка, която ме разтресе из основи.
Дъщеря ми беше на три години. Много искаше да се научи да плува и решихме, че може да я запишем на уроци. До този момент беше ходила от време на време на плуване за бебета, още от 4-5 месечна. Но понеже не ходим редовно, нямаше особен резултат откъм умения. Научи се да обича водата и да няма страх от нея, което беше в неин плюс. И така, един ден решаваме, че ще я запишем на плуване и я подготвяме от далече – вече е голяма, ще има инструктор, други деца.
Когато настъпи денят, тя беше ентусиазирана, но започна да се отказва – не й се ходело вече на плуване. Сякаш беше по-щастлива от новите си джапанки, отколкото от урока. Убедихме я, някак си, без рев и няколко минути по-късно вече пристъпвахме с вълнение в съблекалнята и басейна.
И така до момента, в който не я хваща срам – обясним за мен, но и също така нежелан. Защото не искам дъщеря ми да се срамува. Не искам да е като мен, искам да е смела и инициативна. След много уговорки от страна на инструктора, тя сяда на ръба на басейна, заиграва се с него. Почти влиза и се сеща, че иска с мен. И тогава аз давам заден, започвам да правя точно това, от което най-много се страхувам – казвам й, че вътре не е за майки. Та аз съм по бански точно с цел да мога да вляза! Но мен ме хваща срам…. И си го изкарвам на нея. Забравям, че не може да очаквам от детето си да се впусне в непознати води с човек, който вижда за пръв път. Инструкторът, макар и симпатичен и с прекрасно отношение към децат, не може винаги да си спечели доверието от първия път.
Говорим, прегръщаме се, обяснявам й, че трябва да е смела, че тя сама е пожелала да отиде на басейн и да бъде отговорна за изборите си. И приключваме скоропостижно с рев в съблекалнята.
Черешката на тортата е пътуването ни към вкъщи и разговорът в колата. Дъщеря ми реве, а аз й обяснявам как мисля за нея и искам да имам срещу себе си човек, който държи на думата си и е смел…. Дали тя имаше нужда от конско точно в този момент? Имаше нужда от подкрепа.
Защото я е срам, защото иска нещо, но не може да се пребори и да го постигне сама. А аз какво правя? Обяснявам й колко съм недоволна, защото искам от нея да не е като мен. Пълен абсурд… На всичкото отгоре се оказа, че била и гладна. Глад плюс несигурност при децата е равносилно на бомба със закъснител.
Прибрахме се, тя в отминаваща истерия, аз ядосана и чакаща момента да се разрева. Малката още същата вечер вдигна температура, както се случва почти винаги, когато й липсва близост. Осъзнах какво съм й причинила и й се извинявах дълго. Говорих за чувствата си – първо й обясних защо така съм реагирала и защо за МЕН е толкова важно ТЯ да ходи на уроци по плуване. После си поговорихме за нейните чувства. Каза ми, че я е срам и че е била гладна… И се разбрахме засега да ходим на плуване заедно. Както правим и до днес.
Почти същото ни се случи и с едни посещения на уроци по танци. И тогава ми светна – аз искам детето ми да изследва света, но явно тя го изследва по друг, не по моя начин. Не с уроци по плуване на 3г, не с балет. Има нещо, което я спира. Но защо спира и мен?
Какво ще се случи, ако тя просто си играе сега, когато й е време за игра и не следва стриктната програма на извънкласните занимания?
Болните ми амбиции нещата да се случват по начина, по който аз очаквам, по който аз съм свикнала да се случват, не е задължително да бъде начина на моята дъщеря. Някои деца се примиряват – разбират, че няма как да се изправят срещу родителите си и продължават напред. Потискат чувствата си, някои успяват да ги преодолеят дори.
Други просто молят за помощ. А ние трябва да сме там, за да им помогнем. Трябва да преглътнем гордостта си и да приемем, че не е нужно нещата да стават по нашия начин. Да спрем да се сравняваме. Да приемем другата гледна точка.
Нима има родител, който с усмивка на лицето да гледа как на съседа децата ходят на плуване, на танци, на уроци по английски и се радват, а неговото – не. Обаждат се десетки комплекси – аз за нищо не ставам, аз не съм като другите, те плуват, а аз не мога. Вечно се сравняваме, съревноваваме. Искаме да сме еднакви, да отговаряме на някакви общоприети стандарти и забравяме най-важното – че сме уникални личности.
Всички искаме децата ни да се развиват в най-различни посоки, да опитат от всичко. Но това не е нужно да стане още в ранна детска възраст. Защото, да, моята дъщеря може още да не се е научила да плува като нейния приятел от детската градина, но прави нещо също толкова важно – учи се да се пребори със срама. Или с каквото там друго я тормози. Все някога ще й се прииска. Или ние ще успеем да я научим. Не ходи на танци, но прави пируети на батута и е като маймунка на стената за катерене. Не говори на английски, но знае много за човешкото тяло и бактериите.
Има много деца, на които просто им трябва леко побутване в желаната насока. Но в никакъв случай порицаване, защото особено при онези деца, които трудно пускат родителите си, има нужда от допълнителна доза внимание. Те са много емоционални и всяка проява на слабост от наша страна ще им се отрази в негативен аспект.
Всички деца обаче имат индивидуалност, която трябва първо да видим и след това да им помогнем да изследват себе си и света. Защото в опитите си да направим децата такива, каквито ние искаме, забравяме, че те понякога имат съвсем различни интереси и виждания за живота. А именно те са най-ценните, защото ни дават друга гледна точка и възможност да опознаем себе си в различна светлина.