МАМО

Калина Малина

Искам, мамо, все тъй сладко аз да те наричам,

та да видиш и познаеш колко те обичам.

Искам да сплета ръчички, пръстчета да свия

и сърдечно, топло, нежно тебе да обвия.

Искам, мамо, да те радвам, цял ден да ти пея,

като слънчице с усмивки светли да те грея.

Искам да си бъбря с тебе, приказки да слушам,

в твоите прегръдки топли вечер да се сгушвам.


Прегърни ме. Прегърни ме силно, никога не ме пускай.

Ако бебетата можеха да говорят, това щяха да бъдат думите, които непрекъснато да повтарят през първите месеци от живота си. А и по-нататък…..

Прегръдката, тази топлина, която майчиното тяло дава на малкото същество, е в основата на всичко. Връзката между майката и бебето, особено силна през първите години, се крепи на любовта и близостта.

Неслучайно бебетата мигновено се успокояват в момента, в който майката ги прегърне и започне да им шепти и пее. Няма как да бъде иначе – та това невинно създание, прекарало 9 месеца в майчината утроба, изведнъж се оказва само в този студен, странен свят. Сблъсква се с много, различни шумове, усещания, объркано е. И има само един човек, на който може да разчита в първите месеци – майка си!

Въпреки че тези факти са ясни на всички, все още има родители, които оставят тримесечното си дете да плаче вечер в кошарката, за да “свикне да заспива само” и “да не се разглези”. Това е феномен, обясняващ се от психологическа гледна точка с някои родителски страхове,  сред които се открояват загубата на контрол и промяната в рутината. Тези две неща са изключително плашещи за новите родители. С оглед на факта, че с възрастта ставаме все по-неадаптивни, е напълно обяснимо защо мнозина не успяват да се справят и да приемат факта, че новороденото нe манипулира с плач и гушкането му не е глезотия. 


В детската психика, до малко преди първата година, не съществува рефлекция на понятието манипулация. През първата си година бебето плаче единствено и само заради това, че някоя от нуждите му не е задоволена. Това е период, в който малкото създание зависи изцяло от родителите си – не може да се храни само, не може да се движи само, често не може и да заспи само. Не познава емоциите, не може да ги контролира правилно. И наш дълг е, като негови създатели, да му осигурим плавно и спокойно справяне и запознаване с този нов, непознат за него свят. Бебето е нахранено, наспало се е, но пак плаче? Може би има нужда от малко любов, прегръдки с мама, в чиято утроба е седяло на топло толкова дълго време. 

Режимът на бебето се създава още в ранните месеци, но това съвсем не означава, че трябва да бъде константа. Все пак децата минават през доста периоди и следването на стриктна рутина е абсолютно невъзможно – ако в първите месеци то яде през два часа, то като поотрасне ще разреди, но ще започне да се буди, защото го мъчат зъбите или емоциите от деня. Няма да иска да яде, защото го боли корема, или е нервно. Истински човек…

Ние самите сме непостоянни, защо очакваме от бебетата ни да са?

Важно е да следваме една поредност, но да не забравяме, че и малките имат чувства и минават през различни периоди от живота си, които особено в месеците до 3 годишна възраст, се менят със скоростта на светлината. 

Както сте свикнали бебето да суче и веднага след това да заспива, прекарвайки спокойно 5-6 часа в кошарката си, така в един момент сте изненадани от факта, че след хранене то започва да играе и да буйства, да се върти, да оглежда. 

Всички тези моменти, които развалят уж наложената от вас рутина, се случват, защото светът на детето се променя. То научава нови умения, вижда нови неща, натрупва емоции и всичко това се отразява на ежедневието му. Специално в периодите до година-година и половина бебетата минават през т.нар „ревливи периоди„, в които се наблюдават резки промени в поведението, характеризиращи се предимно с повече плач и мрънкане. 

Затова няма нужда да се чувствате объркани и да се питате “Какво направих?”, когато уж заспиващото ви доскоро само бебе, сега не само че не иска да припари до легълцето, ами иска цяла нощ да ви прегръща. 


Всъщност, оставянето на децата под една година да се оправят сами с емоциите си, оставяйки ги да плачат, за да не се разглезят и тн., е много порочна практика, която освен че не помага, може трайно да осакати детето в емоционален аспект. Бебето може да стане примерно и спокойно, но какво ли се крие зад тази маска? Защо очакваме от 4 месечно непременно да заспива само в кошарката си? Най-вероятно, защото сме уморени и искаме да си осигурим малко спокойствие, макар и с цената на няколко дни (а защо не и седмици) рев. Или пък защото робуваме на предразсъдъка, че никога няма да се научи само и ще го приспиваме до първи клас? Докато си задаваме тези въпроси в бебешката глава се случват химични процеси, които се превеждат на съзнателен език като едно – „не ме обичат, сам съм, страшно е“.

Единственият позитив от тези практики е, че детето развива способност да изключи, да заспи бързо и само да се успокои. То разбира, че нищо не зависи от него, че гласът му не се чува и “това е положението”. Но няма никаква гаранция, че след няколко месеца, когато мъничето се сблъска с появата на своя “Аз”, зъбите, кошмарите, ходенето на детска градина, то няма да се опита отново да промени навика, създаден му насила. Има и деца, които цял живот си остават мирни и послушни, родителите им се гордеят, че “рева само няколко дни и се научи да заспива сам”, но децата развиват едно вътрешно чувство, че са недооценени, че нямат подкрепа. 

Такива деца трудно свикват с промените, не са адаптивни, не приемат критика и чуждо мнение. Губят способността си да изразяват правилно и открито емоциите си и да губят в спорове. Много от тези деца с времето се превръщат в черногледи, или т.нар “дървени философи”. 

Не бива да се притеснявате, че прегръщайки детето, ще го разглезите. Последното идва от съвсем други действия и не бива изобщо да го намесвате при любовта. Гушкането носи огромни ползи от психоемоционална гледна точка, има благоприятно влияние върху мозъка, сърцето. Причината е основно в отделянето на един хормон, добре познат на всяка майка – окситоцин. Прегръдката стимулира хипофизата да синтезира това вещество и затова то се отделя активно тогава, когато сме близо до хора и животни, които обичаме. От друга страна, отделянето на окситоцин намалява нивата на кортизол – хормона на стреса, като с това се увеличава прага ни на болка. Това е причината, поради която бебетата, докато са малки, търсят само мама и магически се успокояват от прегръдката й, без значение дали плачат от тъга или от болка. Все повече болници въвеждат практиката за гушкане кожа в кожа веднага след раждането точно с цел да се намали стреса и да се стимулира производството на окситоцин, който хем засилва имунитета на новороденото, хем помага на майката да се възстанови след раждането.  Все пак кожата е най-големият орган в човешкото тяло, заемащ площ от около 2кв.м. Редица учени са установили, че под мястото на досег при прегръдка се активират специфични рецептори, които мигновено изпращат сигнали до мозъка и активират блуждаещия нерв. Той минава през почти цялото ни тяло, едно от разклоненията му дори стига до сърцето, което обяснява защо прегръдката успокоява сърдечния ритъм.  Едновременно с това се стимулира и производството на редица невротрансмитери – допамин. ендорфин, серотонин, които също повишават чувството ни на удовлетвореност. 


За децата, след излизането от утробата, прегръдката и близостта с мама и татко са най-силното оръжие срещу страха, самотата, болестите. Гушкането им помага да развият самочувствие, сигурност. Нито една скъпа дреха, играчка или храна не може да замени това чувство, което давате на детето си, когато го прегръщате. Дори да не говорите, по този начин му казвате много. Че не е само, че го разбирате, че всичко ще се оправи. Давате му надежда и стимул само да търси отговори, да се чувства най-силното на света. 

Причините за разглезването, от което всички са толкова притеснени, са много и нямат нищо общо с показването на любов и близостта чрез прегръдки. Повечето тревоги изхождат от родителското чувство за вина, заради собствените им травми от детството. Вина, заради това, че трябва да ходят на работа, вместо да прекарват време заедно със семейството. Заради това, че са уморени вечер и не им се тича бясно между стаите. Вина, че се чувстват остарели. Затова в момент, в който се чувстваме сякаш разглезваме детето си, е важно да се обърнем към себе си и да си огтоворим на въпроса “Защо?”. Защо се чувстваме така, нещо липсвало ли ни е на нас, че искаме сега да се държим по този начин с другите? Какви чувства поражда у нас това поведение, тази ситуация. Кои наши нужди не са задоволени?

Един от любимите ми митове, свързани с разглезването, е, че децата трябва да разберат, че не може да имат всичко, което пожелаят. Това е един от комплексите, които носим със себе си и всячески искаме да пренесем и на потомците. Истината всъщност е, че можем да получим всичко, което поискаме. Просто понякога трябва да поработим много усърдно, за да се случи. Може да не го получим веднага, може изобщо да не успеем. Но това са нещата от живота. В опитите си да предпазим децата си от разочарование, ние сами ги травмираме. Избягвайки този комплекс, вие можете да научите малките на упоритост, търпение, постоянство, вместо просто да му кажете “светът е жесток и нещата не се случват така, както си искаме”, отрязвайки току що порасналите му крила. 

Много е лесно да кажете на детето си “Не може, няма как да имаш всичко”, казвайки го всъщност на себе си, когато на щанда в магазина си хареса играчка, която нямате намерение да купувате. Вместо това, може да му кажете “Добре, кажи ми какво смяташ да направиш, за да я получиш”. Но за това ще си поговорим в друга тема…

Сега отидете и се прегърнете. Кажете си, че се обичате. Защото това е единственото, което има значение….