От какво зависи емоционалната интелигентност на децата ни

От нас!

Множество проучвания през последните години доказват именно това – над 80% от успеха в социалния и личния ни живот се дължи на нивото на развитие на емоционалната ни интелигентност. Едва 20% се падат на IQ-то, или иначе казано – на умствените ни способности. 

Със сигурност сте срещали много хора, които са вещи в дадена област, знаят много за живота, за света около нас, но не могат да проявят емпатия или да обяснят как се чувстват? Вие може да сте един от тях. 

Емоционалната интелигентност се учи. Това е процес, също както добиването на знания от научна гледна точка – натрупва се през годините. И е от изключителна важност ученето да започне възможно най-рано.На каквато и възраст да сте, за вас никога не е късно, щом имате желание. Но, ако имате дете, не чакайте да завърши гимназия, а започнете сега. 

Терминът “емоционален интелект” е въведен сравнително късно – през 1983г. Тогава американският психолог Хауърд Ърл Гарднър го споменава за пръв път в книгата си “Frames of Mind: The Theory of Multiple Intelligences.
От тогава емоционалният интелект се спряга във все повече трудове на различни психолози – определя се като умението да се разпознават, изразяват и управляват чувствата. Хората с висок коефициент на емоционална интелигентност успяват адекватно да се справят със стреса, душевната болка, разочарованието, обидите. В основата на понятието стои и умението за проявяване на емпатия, което все по-често се определя като ключово за живота. С две думи, емоционалната интелигентност означава колко успешно приемаме и използваме  цялата палитра от чувства в живота си. 

Някои хора приемат развитието на емоционална интелигентност като нещо излишно. Те си задават много въпроси: “Защо да се мъча да се справям “адекватно” с болката, като след това ще дойде нова порция от нея? Всъщност, кой и как определя аз точно как се справям с чувствата си? Много съм си добре. Търпя ви глупостите, гледам да се държа възпитано и продължавам напред. Нямам време да се занимавам с тези неща.”

Емоционалната интелигентност е тази, която дава спокойствие на душата ни. Развивайки я ние успяваме да опознаем своя вътрешен свят. Разбираме кои са нещата, които ни безпокоят и придобиваме набор от умения, за да се справим с несгодите. Също така успяваме да разпознаем и си преведем чуждите реакции и чувства. Научаваме се да проявяваме емпатия, да съпреживяваме – умение от ключова важност за добър и спокоен живот. 

Ниският коефициент на емоционална интелигентност води със себе си заболяване, което става все по-популярно в световен мащаб – алекситимия. То представлява неспособност да изпитваме и/или изразяваме емоциите и чувствата си. Някои дори я наричат “емоционална анорексия” и я описват като невъзможност за разграничаване на телесните усещания, преживяванията, намалена способност да се фантазира. Алекситимията е сериозен  психологически проблем, който се разглежда и като рисков фактор за появата на психосоматични заболявания.
От тази болест страдат всички, които искрено казват, че не знаят какво чувстват, не могат да назоват емоциите си и не разбират кога отсрещната страна е тъжна или щастлива. И не говорим за неглижиране, а за истинско неразбиране.
На въпроса “Как се чувстваш в момента?” човек, който страда от алекситимия ще отговори откровено с “Не знам какво изпитвам точно сега”. И това може да ви звучи напълно в реда на нещата, но подобно поведение води след себе си множество вреди – основно по отношение на самочувствието и способността ни да общуваме адекватно с хората около нас. Алекситимията ни кара да опростяваме чувствата, което постепенно води и до тяхното отричане.
Без да знаем какво чувстваме от какво се нуждаем, ние затрудняваме своето съществуване – не развиваме механизми за справяне с трудностите, не разбираме какво е щастие, не знаем как да го постигнем и какво да направим в случай на тревожност. Често в подобно състояние безпокойството лесно се превръща в депресия, а хубавите емоции неволно се потискат. Всъщност, често дори не можем да си обясним какво е щастието. А как можем да постигнем нещо, което не познаваме?

Хората, които страдат от алекситимия, всъщност усещат всички емоции, но трудно биха могли да ги обяснят с думи и да ги осъзнаят. Те са много по-сложни от останалите, които разпознаваме лесно в ежедневието си – тъжен, уморен, щастлив, изненадан и тн. Затова много често хората с ниска емоционална интелигентност, незнаейки как да опишат цялата палитра в ума си на говорим език, опростяват нещата до степен, в която да поберат чувствата си в някои от основните рамки: “Тъжен съм”, “Добре съм”. Няма нюанси, няма разнообразие.

За щастие, това е напълно излечимо състояние – с развитието на емоционалната интелигентност изчезва напълно. Комуникацията се подобрява. Разбирането за собствения свят също. Лекарството се нарича споделяне – непрекъснато говорене и описване на чувствата и емоциите ни, без срам, че някой ще ни съди. 

Последното е основният проблем който се изправя пред хората, които искат да повишат  коефициента на емоционалната си интелигентност. Те често биват съдени за собствените си чувства. Други хора ги генерализират като лоши и добри, а това няма нищо общо с нашата същност. 

Прехвърляйки към децата си тази практика, малките започват да се чувстват нехаресвани, защото са тъжни. Или обичани, защото прикриват истинските си емоции. И така след години стават възрастни страдащи от алекситимия, неспособни и ненамираши смисъл да изразят пълната палитра от емоции, която ги съставя. 

Хората, които не са чувствителни към своите емоции и към тези на другите, трудно разбират както своите, така и чуждите потребности. Така ако половинката ви каже “Остави ме намира, искам да остана сам” вие започвате да търсите вина у себе си – “Какво направих аз, че да не ме иска?”, чувствате се отхвърлени. А човекът просто иска да бъде оставен насаме, защото има нужда от това. В този случай вие трябва да сте благодарни, че половинката ви е искрена с вас и да уважите желанието й.
За съжаление ниската емоционална интелигентност е основната причина за неразбирателствто при двойките – често единия не може да се изрази правилно, а в същото време другия не го разбира адекватно и се получава развален телефон.
Появят ли се децата, те също стават част от този кръговрат, в който ние, като родители, им гарантираме проблеми в изграждането на близост в бъдеще. 

Децата и емоционалната интелигентност

Има няколко неща, които гарантират овладяване и развиване на емоционалната интелигентност у децата.
*Умението да описва с думи емоциите си (над 3г).
За целта има няколко упражнения, които могат да се практикуват още от ранна детска възраст – карти с лица, които показват различни емоции. Има много такива на пазара, можете да си направите и сами. Емотиконките, принтирани на лист и изрязани, вършат също добра работа. Помагате на детето да опише какво е човечето и да предположи защо се чувства така.
Също мoжете да обсъждате чувствата на героите в книжките, които четете и да обяснявате какво е накарало мечката да се почувства изплашена, например. 

  • Умението да контролира чувствата си – да разбира, кога е тъжно, ядосано, уморено
    За целта трябва първо вие, като родители, да се научите на същото. Веднъж овладели това умение, улавяйки чувството на детето се опитайте да го насочите – “Плачеш, защото ти взеха играчката ли? Това те кара да се чувстваш тъжен, защото много искаше да си играеш с нея?”. Тук на  помощ идва емпатията – трябва да съпреживеете чувството на детето, да се поставите в ситуацията, в която е то и не само да опишете с думи емоцията, която то изпитва, ами и да анализирате случката.
    “Разочарован си, защото Мими не иска вече да кара колело, а ти имаш нужда от компания, за да ти е по-забавно?”
    Не бързайте с търсенето на решение на проблема – понякога само споделянето е достатъчно, за да продължи детето напред и да се справи само. 
  • Способността да влияе над емоциите си – ако детето е притеснено, да го покаже с езика на тялото; ако е тъжно – да заплаче или да направи гримаса и тн.
    Не потискайте проявите на емоции у децата – те имат нужда да ги изразят и канализират. Единствено ако сте на място, на което смятате, че не е много подходящ начина, по който отрочето ви показва характер – изведете го. Но не го карайте да спира начина, по който изразява емоциите си. Можете да го насочите:
    “Нормално е да ти се крещи и блъска, не е приятно да ти откажат (купуването на дадена играчка, например), но би било по-разумно да го правиш извън магазина.”
    “Гневен си, защото Пепи ти дръпна количката без да те пита. Като го удряш той няма да разбере, защо му се сърдиш – по-добре му сподели, за да му е ясно, че това камионче е важно за теб.”
  • Умението да определя и признава чувствата си
    Да си каже “тъжен съм” и реакцията на възрастния да не е нищо по-различно от “Добре. Имаш ли нужда от мен?”
  • Умението да не съди другите за чувствата им и да проявява уважение и съчувствие
    Обсъждайте всичко, което се случва около вас. Размишлявайте над поведението на други хора – опитайте да си обясните как се чувстват в дадена ситуация и защо проявяват емоциите си по даден начин.
    Можете да обсъждате тихичко: “Виж тази жена, как се чувства според теб в момента?”.
    “Този човек се разкрещя, мисля че е много ядосан, защото ….”
    И след това, ако сметнете че дадена емоция може да се изрази по друг, по-подходящ начин, обсъдете алтернативите: “Според мен, когато човек е разочарован, че не е получил нещо, може да се натъжи за малко и след това да разбере защо това нещо му е толкова важно”.
    Винаги споделяйте своите собстени емоции – “Имам нужда да остана насаме, чувствам се преуморена”, отстоявайте желанията си. Така детето, освен че разбира вашата емоция, ще се сдобие и с механизми за справяне със стреса, разочарованието, болката и тн. – все пак то гледа от вас и се учи. 

Емоционалния интелект се научава

Основите на емоционалния интелект стоят върху няколко опорни точки:

-Родителите трябва постоянно да насърчават развитието на положително отношение към себе си у децата. Да не изпитват вина или угризения, че се чувстват по определен начин. Също не бива да се преекспонират положителните качества – да не се хвалят и поощряват децата само за това, че се чувстват добре и са спокойни. 

-Родителите трябва да научат първо себе си (ако не го умеят) а след това и децата как да разпознаят причината за дадено събитие или емоция първо в себе си, а не у другия. Тук се проявява в най-силна степен емпатията – способността да съпреживяваме. 

-Родителите с ниска емоционална интелигентност трябва първо да я развият у себе си и след това, използвайки принципа на огледалото, децата неминуемо ще се научат как да я развиват в тях самите. Все пак, децата се учат чрез преживяване и наблюдаване. 

-Прикритите и неразбрани емоции остават в нас и, при неспособност да ги изразим адекватно с думи, избиват на повърхността чрез тялото ни – крясъци, ритане, блъскане, плач. Именно затова децата се тръшкат – те все още не са се научили как да се изразяват, как да обяснят на родителя си, че са разочаровани или преуморени. Възрастен, който блъска вратата на колата си от яд или такъв, който крещи на половинката си на улицата е абсолютно същото като дете, което лежи на пода в магазина, защото иска вафлата от рафта. 

Следващата седмица ще ви споделя още по-темата, по-подробно за емоциите и чувствата и няколко техники как да научим децата да ги разпознават.