Първата ми статия от много време насам е посветена на бабите и дядовците. Онези, без които излизанията с приятели, почивката вкъщи или просто възможността да отидем до банката сами са „мираж“. Онези, които понякога обичат внуците си повече отколкото обичат нас, собствените им деца. Сякаш осъзнаваме колко много значат те за нас сега, когато сме разделени. Каква отмяна са, а и какво разнообразие. Колко тревоги имат, копнежи, но и стремежи към по-добро бъдеще. За себе си надали. За нас, децата им. ​

Трябва ли бабите и дядовците да се намесват в гледането на децата?
Малките се разглезват “на село”. Ядат филии с масло и шарена сол, вместо купа с овесени ядки и пресни плодове. Хранят ги, а ако вечерята не им допадне се прави нова. Бананът се реже на колелца, а на сандвича се махат коричките. Понякога гледат детско, а друг път дрехите им не са комбинирани цветово. Заспиват под час, а понякога прекалено късно. Купува им се всичко – сладолед, играчка. Спира се на всяка витрина, само и само да не плаче. “Ох, на баба”.

Понякога родителите умишлено държат дистанция между децата и бабите и дядовците, защото не са доволни от разликите, които се наблюдават в отглеждането на отрочето. Смятат, че това би дало негативно отражение в бъдеще, че бабите и дядовците разглезват, угаждат прекалено и не се занимават (или пък прекаляват в грижите си) с децата.
Нашите родители обожават внуците си! За тях това е един от най-големите успехи в живота – отгледали здрави, успешни деца, те се радват и на плода на тяхната любов.
За съжаление неприятните моменти идват от това, че в единия случай нашите родители се опитват да поправят своите грешки в отглеждането ни – ако не са ни прегръщали достатъчно, мачкат до побъркване нашите деца. Ако са били прекалено покровителствени – дават свобода. Ако са пропуснали някой важен момент във възпитанието или не са имали контрол над нас – държат се като орли над внуците си днес. Именно заради тези неща ние сме това, което сме. 
В другия случай те просто се притесняват. Мислят как ще се справят, когато бъдат оставени насаме с внучетата – знаят, че ние разчитаме на тях, за да бъдат децата ни живи, здрави и щастливи. Именно тогава бабите и дядовците стават свръхпокровителствени и “разглезват”. Защото, признайте си, първата ви реакция, ако ви се обадят и ви кажат “Падна и се удари много лошо” най-вероятно ще е “Не го ли гледаш къде ходи?”.

Бабите и дядовците понякога прекаляват в грижите си, за да не разочароват нас, децата им. Искат посещението при тях да е като награда за внучето, за да може то да се върне пак, след като е разказало вкъщи колко хубаво си е прекарало. Кое дете иска да ходи при баба, която само му забранява, казва му “не пипай тук”, “не ходи там”, не му готви любимата манджа, не му купува сокче или сладолед и не му позволява да ходи на площадката, за да не падне.

Затова оставете бабите да глезят децата си! 

Приемете го така – те не искат и не си позволяват да се намесват във възпитанието. Те просто имат друга гледна точка, друг подход. И, повярвайте ми, децата още от малки много добре разбират кое при кого работи и осъзнават разликите между “при мама и тати” и “при баба и дядо”.
Много родители често са втрещени и разочаровани, защото след като са били на гости при баба, децата се връщат вкъщи раздразнителни, нервни, лигави.
Това не е защото са се разглезили за два дни или защото някой им е угаждал на капризите за храна и занимания. Това е просто защото децата имат нужда да излеят емоциите си, каквито и да са те, а това могат да направят на спокойствие единствено при мама и тати.
Малките деца, както неведнъж сме говорили, общуват основно с плач. И големите, понякога… Едно дву, а дори тригодишно, няма как да се прибере от гости при баба и дядо и да ви залее с научно-информационен обзор за това какво му се е случило там – да се оплаче, че маслото на филията не е било размазано хубаво или да се похвали, че е получило нова играчка, която за вас е поредната пластмаса вкъщи, но за него – целият свят. То ще е развълнувано от преживяването, а след това и от факта, че се прибира вкъщи. Ще е объркано, ако все още не познава и не борави с емоциите си. Но, ако роднините ви са добри хора, каквито вярвам, че са, то ще е щастливо.

Вече след 4-5 годишна възраст ще видите разликата. Последния път дъщеря ми толкова се зарадва, че отива при баба и дядо, че дори забрави да ми каже чао. Взе си багажа и се изстреля като ракета. Да, после ми звъня да ми се оплаква от нещо, вече не помня какво. И аз съм доволна – знаейки, че за нея се полагат добри грижи, когато не е до мен, приемам като нещо нормално да ми сподели, че си е забравила любимата играчка и че е много нещастна от този факт. Понякога тирадата по телефона завършва с “Мамо, мамоооо, много ми липсваш, вземи ме”. Но, веднъж след един такъв разговор се чухме отново, малко след като аз вече бях убедена, че трябва да запаля колата и да отида да си прибера детето, което явно страда. И знаете ли какво ми каза тя? “Добре, добре, хайде, не мога да говоря сега, че съм заета”. И ми затвори телефона. Видяхме се след няколко дни, а усмивката й беше до ушите.

Децата, също като нас, имат право на емоции. Дали ще ги изразят с плач, тръшкане, отказ да се изкъпят, или с тирада на тема “Ами дядо не ми наряза ябълката така, както го помолих, не искам повече да ходя при него”, е все тая. Важното е да сме до тях в момента, в който искат да ни споделят. И да не ги съдим, а да им покажем, че всяка емоция заслужава място в нашия свят.

Веднъж много се ядосахме на моите родители, защото като не ставаше за излизане, на малката й се позволяваше да гледа детско, което у дома е под график и понякога се забранява за дълъг период от време. Не е нещо, което си пускаме, когато ни е скучно… Един ден, взимайки Вики от дома на родителите ми, тя ме посреща с лукава физиономия, отсичайки “А пък аз гледах детскоооо” – каза го точно така, сякаш очакваше да ме ядоса. Аз бързо осъзнах, че ако си бях изпуснала нервите тя щеше да започне да приема ходенето при баба и дядо като бягство от правилата вкъщи, които са “много строги” и да прави напук. Щеше да ходи там, за да избягва забраните, а не защото й е приятно да прави онези куп други неща, които прави.
И проведохме сериозен, но спокоен разговор с майка ми. Тя беше наясно кои детски стават, кои не, по кое време на деня и за колко време. Разбрахме се, че когато има сериозно наказание от рода на “без детско цяла седмица” ще казваме предварително, за да може някои правила вкъщи да са правила и у тях. Също си стиснахме ръцете, че майка ми и баща ми, като възрастни хора, не са длъжни да отговарят на 100% на енергийния капацитет на внучето си и някой път могат да са изморени, да не им се занимава. След разходка навън, готвене, четене на книжки и бесни игри на спалнята, може би следобеда всеки има нужда от усамотение. Все пак изборът дали ще си оставим децата при бабите и дядовците е в ръцете на нас, родителите, и ние трябва да сме наясно с всички съпътстващи обстоятелства. 

Безкрайно съм благодарна, че освен че са ни наблизо, нашите баби и дядовци са много разбрани, човечни, адекватни. Само понякога изпадат в паника, ако детето се нарани или изпадне в истерия, и само понякога си позволяват радикални отклонения в политиката на възпитание 🙂 
Даже последния път ме хвана срам как пуснах детето при свекървата – пратихме я като Маугли, а се върна с тоалет, прическа, нова играчка, разходена, яла здравословно. При свекърите ми е единственото място, на което знам че малката е изпила тонове чай или фреш от нар, какъвто вкъщи няма начин да пробутам…
При родителите ми пък обратното – почти винаги я прибираме с лекета по дрехите, след цял ден навън в градинката. Прибрала се е да яде супа и да дремне с баба си, след което е излязла пак, за да яде сладолед и да се омаже до ушите, след като се е люляла половин час на люлката.
Единият дядо обяснява за фреона и устройството на хладилника, а другия за това как се влиза в телевизора. И аз съм сигурна, че много баби и дядовци са така – та те имат толкова много да разкажат на внуците си!

​

За досадните съвети

Напоследък се замислих колко пъти съм водила Вики до личната й лекарка, след като съм била облъчвана часове, понякога дни наред, от някоя от бабите, във връзка със здравословното състояние на детето. Голяма част от посещенията бяха безсмислени, защото не чувах нищо по-различно от това, което вече знаех като майка. Което ме навеждаше на мисълта, че интуицията ни на родители ни води напред и трябва да й се доверяваме. Понякога страничните шумове объркват. Ние нямаме опита на своите майки и бащи, които са минали през какво ли не с нас – плоскостъпие, шевове на главата, гнойни ангини, алергии, счупена ключица, криви зъби. В стремежа си да помогнат те понякога дават непоискани съвети, но съм сигурна, че единственото, което е в главите им, е желанието да помогнат. Надеждата, че ще спестят на своите деца поне част от мъките и притесненията, които те са изживели. Понякога отказват да осъзнаят, че ние вече също сме родители и имаме тази силна интуиция, този усет, които ни помагат да разберем дали детето кашля ларингитно или просто нещо му дразни гърлото.
Но, за съжаление, човек стане ли родител, никога не спира да се притеснява. Сякаш бабите и дядовците не се тревожат толкова за внуците си, колкото за това как един евентуален стрес ще се отрази на нас – собствените им деца. И в това няма нищо ненормално.

ТАЗИ СТАТИЯ Е В ЧЕСТ НА ВСИЧКИ ВЕЛИКИ БАБИ И ДЯДОВЦИ, БЕЗ КОИТО НЕ БИХМЕ БИЛИ ТОВА, КОЕТО СМЕ СЕГА. БЛАГОДАРИМ ВИ И НЕ СПИРАЙТЕ ДА СТЕ ТОЛКОВА ИСТИНСКИ И ОТДАДЕНИ НА СЕБЕ СИ, КОЛКОТО СТЕ НА НАС.