Грижа се за теб, защото те обичам.

Обичам те, защото се грижа за теб.

Грижа се, за да обичам. И теб.

Започвам директно:
Прекаленото обгрижване не е обич.

Скрита под покрива на очуканата къщурка с надпис „Това съм аз“, грижата за другия седи и плаче. Плаче, защото дава. Мисли си че показва на целия свят колко силна е, важна, нужна, но всъщност стои някъде там в ъгъла и само цапа.

Цапа съзнанието ни, подсъзнанието ни. Цапа другите с лъжливи обещания, че ще бъдат добре. Хвърля прах в очите им и после не си го събира. Та тя дори няма метла!

Но не говоря за онази искрената, идваща от дъното на сърцето ни, носеща топлината на огнището в същата тази къща любов. Не за онази, която озарява всичко, щом пристигне и носи щастие, смирение, искрена обич.


Говоря за прекомерната грижа – тя идва в красива опаковка с панделка, поднесена с усмивка. В кутията под привидната грижа седи прилежно сгънато чувството за вина. До него са маската, с надпис „Малоценност“ и онази, най-детската нужда да бъдем чути, забелязани, усещани.

Много родители днес са отраснали, хванати ръка за ръка с нея – прекомерната грижа.
Най-искрено поднасяна от техните родители всеки ден, години наред.
От онези родители, които са търпели нищета, безпаричие, студени зими, празни магазини, фалирали бизнеси, промяна, промяна….. Онези, които толкова са страдали (както всеки родител, между другото) и толкова не искат децата им да страдат.
Само че в един момент от жажда за по-добро бъдеще, те са започнали да жадуват неволно за по-добро ежедневие – дори най-малкото натоварване като това да пуснем пералнята, може да бъде спестено.
Отглеждали са ни, изпитвайки вина, че не дават най-доброто, че може и още, че може би страдаме…. Те са искали да ни спасят от всяка една несгода, която живота ни е искал да ни поднесе – плачът в детската градина, двойката в училище, липсата на касетофон, раздялата с гаджето, катастрофата с автомобила, първата квартира….


Родители, които в никакъв случай не искат своята съдба за децата си. Както всеки родител, всъщност…
Забелязали ли сте, че в каквито и времена да живеем, винаги ще се намери нещо, заради което да кажем „Искам ти да живееш в по-добри времена!“.
И докато това е съвсем нормално, то не е нормално да прехвърляме нашите притеснения и тревоги върху децата си.

Да ги сприятеляваме с прекаленото обгрижване.

Цяло едно поколение, дори вече повече от едно, е отраснало по този начин. Всички тези хора крият в себе си един особен вид биполярност – от една страна имат нужда от тази грижа, с която са били приятели години наред. Искат някой да ги потупа по рамото, да им стопли вечерята, да им улесни живота. Крещят, къде наум, къде на глас „Имам проблем!“ и очакват някой да им го разреши като с магическа пръчка.
От друга страна същите тези копнеят за независмост – искат да бъдат самостоятелни, усъществени хора и това да се вижда от всички. Искат онези близки, които цял живот са се грижили за тях безусловно, да им кажат „Браво, виж какъв голям човек стана, бива си те!“

За съжаление на границата с невъзможното е хора, които са отдали целия си съзнателен живот в отглеждането ти, давайки ти всичко, от което са били лишени, правейки така че нищо да не ти липсва (дори и да не се нуждаеш от него), да те признаят като пораснал, самостоятелен човек.
Та нали тогава ти няма да имаш нужда от тях? Какво ще правят те?
Какво ще правят всички онези майки и бащи, които са отделили цял един живот на това да осигурят спокойно бъдеще на децата си, ако тези деца пораснат и вече не се нуждаят от това спокойно бъдеще?
Те ще бъдат съсипани! Те няма да знаят къде другаде да търсят своето призвание…. за кога?

И тук идва най-големия парадокс: много често се получава така, че две поколения, отраснали под един покрив по този начин, колкото и да се обичат, не успяват да мелят брашно заедно… „Два остри камъка брашно не мелят“, гласи една стара българска поговорка и е съвсем на място в този случай.

Защото „Аз вече съм голяма и искам да ме чуеш, да видиш на какво мога да те науча“ съвсем не си пасва със „За мен ти винаги ще си малкото ми дете и аз винаги ще съм там да ти покажа как да направиш нещата по правилния начин“.

Това е за всички възрастни, които търсят одобрението на родителите си, но не знаят как точно да го получат. За онези, които дори след като самите те са станали родители, усещат, че думата им е глас в пустиня.
Това е и за всички възрастни, които дълбоко в себе си потискат грижата за себе си и се страхуват да пуснат птичките да излетят от клетката. Притесняват се за бъдещето им. Страхът, че може би вече си ненужен е неоправдан.

Накрая става така, че едните страдат, защото не са получили признание, а другите страдат, защото не са получили… признание. От една страна е детето, което иска да покаже, че може само, но го заявява през виковете за помощ, от друга е майката (или бащата), която иска да бъде онази опора, която винаги е била. Но срещне ли отпор, съпротива, тя започва да се чувства нежелана, непризната. И майката, и детето….

Не ме разбирайте погрешно. Всички ние, порасналите уж деца, сме безкрайно благодарни за всичко, което нашите родители са правели и продължават да правят за нас. За любовта, за знанията, за подадената в труден момент ръка.

Единствено копнеем, макар и да не го изричаме на глас, да бъдем оставени да падаме от време на време. Да ожулим колената, да познаем болката, за да изградим механизми да се справим с нея. Да осъзнаем, че сме силни, можещи, важни.
Защото единтсвено този, който е падал, знае как да помогне на приятел в нужда. Знае как да промие кървящата рана.
За да сме ние там, до децата си, когато те имат нужда от нас и да бъдем големи, а не малките деца, които подсъзнателно се борят за внимание и помощ, трябва да изстрадаме уменията и успехите си.

Следвайки ритъма на живота, всяко човешко същество се бори за самостоятелност, особено когато се откъсне от рода, създавайки свое собствено семейство – ново поколение, на което да предава знания и умения. Този момент обикновено бележи новото съзряване и отваря кутията на Пандора. И онези, които не са започнали вътрешната си промяна преди този момент, ставайки родители самите те, започват своето стремглаво препускане по виенското колело на своето подсъзнание – нагоре – надолу, бавно, бавно……..

Получава се сблъсък – родителят, вместо да заеме позицията на онзи, който е уверен, можещ, успял, отстояващ границите си и познаващ способностите си, се връща обратно в ролята на детето, което търси безусловната обич замаскирана под прекомерната грижа.
Да се роди дете на човек (или още по-лошото – на двойка), получавал непрекъснато внимание и грижа от родителите си, е огромен удар, защото казва изведнъж: „Порасни! Вече ти си големия“.

Както се пее в една любима моя песен, обаче: „Не се става така лесно човек…“

Засягайки тази тема, се сещам за един цитат от една група във Фейсбук, който бях запазила преди време. Той е на Патрик Деларош – френски психоаналитик, който години наред се занимава с въпросите на юношеството и любовта към себе си. Признавам си, името на този автор беше минавало през мен в годините, но наскоро една от книгите му набра огромна популярност из социалните мрежи и започна да изскача пред очите ми пишейки горните редове.
Сякаш съдбата си знае работата и ми праща материали за четене точно по въпросите, които ме вълнуват J

Деларош не е от най-популярните автори, което е много жалко, защото има много какво да каже по въпросите за отношенията между хората. Той практикува основно сред младежи с проблеми и отдава огромно значение на фамилната история, що се касае до изграждането на човек.
Деларош твърди, че предпазвайки децата от опасности, въвеждайки теми табу и възпитавайки без забрани, съсипваме децата. Забраната няма същия смисъл за детето, както за възрастния. За възрастния липсата на забрана има смисъла на свобода. А при детето тази липса го кара просто да се излага на опасности.

Детето има нужда от ясно поставени граници – такива, каквито често не поставяме, защото ни е трудно да се срещнем със себе си в момента, в който детето ни крещи „Не ми е приятно!“. Сякаш се обвиняваме, че го нараняваме. И затова връщаме похлупака – онзи, под който сме грижовни, даващи. Но на каква цена?

Много често ние сме същите, като собствените си родители – пренебрегваме своите принципи и комфорт, за да дадем на децата си онова, от което всъщност ние самите се нуждаем. Твърдейки, че искаме просто да помогнем, ние хвърляме чувството за вина като бумеранг.

„…… детето се изгражда от една страна благодарение на онова, което му се дава, а също така и на онова, което му се отказва….
Възпитанието без забрани отрича разликата между поколенията. Забраната в действителност няма същия смисъл за детето, както за възрастния. За възрастния липсата на забрана има смисъла на свобода. А при детето тази липса го кара просто да се излага на опасности. Детето се нуждае от „рамкиране”, от поставяне на граници и защото тяхното отсъствие поражда тревожност у него.То има потребност от родители, които да го направляват и до една определена възраст някой друг трябва да решава вместо него. Така че забраната в широкия смисъл на думата е важна в три области: за възпитанието (няма възпитаване без забрана); за живота в обществото (тоест извън семейната среда) и за психическото здраве. Може да се твърди, че всякакви леки или по-сериозни психологически смущения у детето, като се почне от баналната двигателна нестабилност, та чак до тежките разстройства на личността, произтичат от липсата на забрани. Последните обаче не бива да се бъркат с наказанието.“
(цитат от интервю, поместено в: https://espacepsy-bg.org/interviews-2/delaroche-prohibition-and-authority-are-necessary-for-the-child/)

Но защо недоволството на детето ни е свързано с чувство на вина?
Детето ни протестира, защото ние сме лоши родители, така ли?
То е огорчено, защото ние сме направили нещо лошо за него – показвайки му докъде се простират търпението и възможностите ни?
Или детето просто изказва своите собствени чувства – такива, каквито са?
Тогава май е ясно къде е проблема… Ние, родителите, сме тези които имаме трудности с това да възприемем собствените си усещания, не децата.

Събуди се.