Много се говори през последните години по въпроса за споделеното родителство – за това, че детето е колкото на жената, толкова и на мъжа.
Десетки мъже “помагат” на жените си, докато други гордо обясняват как няма такова нещо като “помощ”, когато двамата са едно цяло и се борят заедно за общото благо.

На нашите географски ширини често се бият света на патриархалното и все по-харесваните модерни виждания за това, че жената не е само домакиня и не върху нейните плещи лежат грижата за дома и потомството.
Дори и тези представители на нежния пол, които изберат да се откажат от кариерата и да се отдадат на къщата, отказват да отделят абсолютно цялото си време на готвене, чистене и гледане на децата.

Факт е, че особено в началото на родителския ни път, няма как да изискваме от мъжете толкова, колкото се изисква от жените. Докато при майките интуицията работи на пълни обороти още от бременността, при мъжете бащинството идва значително по-късно по естествен път.
Дори тези, които се втурват с главата напред от първия ден, го правят с доста притеснения. 
В нашето семейство през първите една-две седмици след появата на бебето аз само спях и кърмех. Един памперс не бях сменила. Мъжът ми ставаше, оправяше малката и ми я подаваше. Това се случи съвсем естествено и на мен ми отне време да осъзная, че не при всички семейства е така. С времето се получи така, че те двамата си имаха ритуали, в които аз не присъствах – като къпането, докато беше малка, или четенето на книжки за заспиване, след като поотрасна. 
Но всичко това се случи защото имах доверие на мъжа си.

Колкото повече расте детето, толкова по-лесно им е на бащите, защото разбират.
Бебетата за тях са един обект, чиито нужди те често трябва да отгатват, но без помощта на вродените инстинкти. Отнема време, докато разберат кой рев от какви подбуди е или за какво се тръшка детето в магазина този път.
Но проблемът идва тогава, когато майките не позволят на мъжете, не им помогнат, да се ”тренират”. Много жени оставят децата на половинките си след дълги уговорки, обременяващи изисквания, „Звънни ми като стане да ми кажеш как е„ и така нататък. Това подсъзнателно кара мъжа да бъде неуверен в това, което прави. А той просто иска да тропне с крак и да каже „Може да разчиташ на мен„.

Има прекалено много жени, които си мислят, че мъжете им нямат желание да останат с децата, че не могат да сготвят, че няма да се оправят. Истината е, че те просто не им дават тази възможност. Дузина жени са последователи на теорията, че “моят начин е най-правилен”. Други се притесняват, трудно им е да се доверят на друг човек. Трети просто не ги свърта, когато нямат контрол над ситуацията.  

Психиката на майката се намира в особено състояние след раждането. Повечето от нас искат да контролират всичко, защото знаят, че най-добре разбират от какво има нужда бебето и искат да му го дадат на мига. Убедени са, че ако изискванията им не са изпълнени на 100%, отрочето им ще страда, ще бъде нещастно. И поради тази причина му спестяват от времето с бащата, който макар и по-неопитен, е също толкова отдаден на това, което се случва. 

Много ясно си спомням първия път, в който мъжа ми остана за цял ден сам с детето. Преди това сме правили тренировки от по няколко часа. Все пак аз съм привърженик на теорията, че и мама е човек.
За пръв път цял ден той беше с малката някъде около годинката. Не си спомням дали ми е звънял, докато ме е нямало (най-вероятно), дали аз съм го проверявала (по-малко вероятно), но сякаш и в момента виждам пред себе си си погледа, който ме прониза в мига, в който влязох вкъщи. Очи, пълни с умора, стрес, щастие и облекчение. Не сме обсъждали в детайли как е минал денят им – бебето беше доволно, заспало. Той, изморен, но без коментари. Едвам се сдържах да не направя обстоен разпит, но след това видях празното бурканче от пюре в мивката, обелката от банан и спящото дете. Получих кратък доклад на тема „Изкъпах я, после много плака за теб и едвам заспа“ и се успокоих. Този ден промени много. 
Аз осъзнах, че няма нужда да се притеснявам всеки път, в който излизам без детето. А мъжът ми вече вместо със страх и притеснение, той с нетърпение чака момента да останат сами и да си измислят техни баща-дъщеря приключения… 

Ако не оставите половинката си макар и за малко сам с детето/децата, ако не му позволите да се почувства част от семейството – то има огромна вероятност да бъдете подценявани. Особено ако мъжете ви са от типа “Аз ходя на работа и съм много изморен”. Те обичат да преекспонират дори след като и майката се върне на работа. Затова е важно, дори да срещнете отпор от страна на силната половинка – да настоявате за своето лично време. Да позволявате на мъжа си да нахрани бебето с кисело мляко, вместо с приготвената от вас супа и да го сложи да легне с дрехите, с които е играло, а не с пижамата. И докато си казвате “Как може да е толкова несериоезн” да си повтаряте като мантра “Аз си починах, детето е здраво, мъжа ми е значим”.
Да не го карате да се чувства виновен, заради това, че няма вашите инстинкти и приоритетите му са други – спокойно дете, вместо изкъпано. Всеки път да се обръщате към „грешките“ с разбиране, а не критикувайки – така ще стимулирате позитивната промяна у другия. С времето всеки мъж се научава – къде стоят дрехите на детето, къде са шишетата за вода, колко топла да е супата. 

Мъжете имат  нужда да усетят, че им имаме доверие. Че вярваме в тях, разчитаме на способностите им. Това ще ги накара да се почувстват значими и да правят чудеса от храброст. Teо ревнуват, защото буквално губят жена си покрай бебето и това е неизбежно. Случва се във всички семейства, къде по явно, къде не. Поставяйки наследника на преден план, жените често забравяме, че от нашето одобрение зависи много. Когато са уверени, че всичко е наред, че ние разчитаме на тях, повечето мъже се сещат и сами поемат инициативата. И така цялото семейство работи като една добре смазана машина.