Отглеждането на детето, връщането на майката на работа и това кой ще помага в грижите след това са сред нещата, които вълнуват младите родители едва ли не още от периода на бременността. Дълго време отлагам да пусна статия по този въпрос, все ми се получаваха едни дълги фермани… Накрая ги разделих на няколко части:)
В този материал ще ви разкажа за решенията, които взехме ние, като семейство, избирайки какво да правим с детето при връщането ми на работа. ​

Спомням си как коментирахме местната детска градина още докато бях бременна  – колко е близо, колко ще ни е удобно. Мястото, на което живеем, е чудесно и дълго време не откривахме никакви минуси.
Това продължи и след като родих, когато всички въпроси, касаещи администрация, градини, отглеждане, изчезнаха. Наслаждавах се на майчинството и блажено прекарвах месеците си в парка с приятелки. До момента, в който някой не ме попита: “Кандидатствахте ли за градина?”.
Бях в шок. Да, също както с всичко, свързано с детето, аз бях проучвала как стоят нещата, бях се запознала с тежката бюрокрация около това детето ти да се класира за място в една от кварталните занимални, но постоянно го бях изтривала от съзнанието си. Не исках да мисля за това, идеята ме отблъскваше. Като си помислех за детска градина сякаш буца засядаше в гърлото ми. Свързвах го с връщането ми на работа. С факта, че трябва да поверя най-милото си на някого, когото не познавам. С малко спомени от детските ми години, тъй като самата аз съм посещавала градина само месец-два.

Все пак стана време скоро да се връщам на работа на пълен работен ден. Вече бяхме забравили за държавната детска градина – приоритетите ни се промениха и просто не искахме да пускаме Вики там, нищо че ни е наблизо. Грабнали торбата с оправдания, едно от които беше това, че няма да я приемат, започнахме да обикаляме частните занимални и ясли в квартала. (Защо дори не кандидатствахме за държавна градина ще разкажа по-подробно в следващата поредица от материали.)
Накрая нито едно от местата не отговаряше на критериите ни, освен на “близост до дома” и “малко деца”. Взехме решението да се огледаме извън квартала и започнахме да търсим родителски кооперативи, каквито нямаше наблизо. Малко ни трябваше да се запознаем с материята и да осъзнаем, че това е мястото, на което бихме искали да бъдем. И ние, и малката. Нито държавната градина, нито хубавата, спретната занималня в квартала. 
Кооперативът.

Какво е родителски кооператив?
Мит – Това е поредната частна алтернатива на държавните заведения.
Истина – Нямат нищо общо.

Кооперативът представлява семейство от семейства. Това е общност, която споделя сходни възгледи за отглеждането и възпитанието, храненето, образованието на децата.
В България родителските кооперативи не са регулирани. Законът нито изрично урежда съществуването им, нито ги забранява. Обикновено те са под формата на граждански инициативи за съвместно отглеждане на деца. Отговорността и администрацията лежи изцяло върху родителите: разходите се делят по равно всеки месец и почти винаги варират. Липсата на фиксирана месечна такса е и основната разлика с другите форми за отглеждане на деца. 
Централно място има ролята на родителя. Той определя основните принципи и ценности, организирането на деня, храненето. Учителят има второстепенна роля – разбира се, всичко се съгласува и с него, но тук вече лежим повече на идеята за демократичност и емпатия. 
Кооперативът не е просто място, на което да си пуснеш детето, докато го приемат на държавна детска градина. Той е свързан с много отговорности, за които трябва да си предварително подготвен и да имаш желание и възможност да отделиш част от свободното си време. Много родители удрят на камък, когато се опитат да “кандидатстват” за кооператив и се сблъскат с истината. Често познати ме питат “При вас има ли места, че М. не я приеха на ясла и търсим кой да я гледа за лятото?”. Директно им казвам да потърсят някоя частна градина или занималня.
Защо ли?
От една страна чисто финансово – повечето кооперативи в България изискват от новите семейства да внесат “входна” такса – някаква, макар и минимална сума, която влиза в касата за ремонти и подобрения и е своеобразен жест спрямо другите семейства, които от години са в това общество и се грижат за мястото. От друга – организационно. Всеки участник трябва да стане пълноправен член като си избере задача, която да изпълнява от самото начало – финанси, отговорник ремонти, програма, външни занимания, пазаруване.
В кооперативът се кандидатства. Но не с попълване на документи или изчакване на списъци. Докато ние намерим нашият, обиколихме няколко други. Важни са не само локацията, работното време и дневното разписание, ами и това с какви хора ще общувате – вие и децата ви. Едно от най-важните условия е родителите, а и хлапетата, да си допаднат. Преди постъпване се правят няколко срещи, на които се вижда дали детето припознава мястото като свое. Дали вие можете да говорите на един език с останалите. Дали ви харесва средата, организацията на деня.
Първият кооператив, който посетихме с Вики, беше уникален. В подножието на Витоша, на 500 метра от китна планинска пътека, с огромен двор и много катерушки. Децата бяха едва 6, таксата сравнително ниска. Всеки си носеше храна, плодовете се пазаруваха веднъж седмично. Учителките бяха симпатични, но така и не ги почувствах като хора, на които бих оставила детето си. Вики също не се отпусна нито един от трите пъти, в които отидохме и не се отлепи от мен през цялото време.
След това потърсихме друг кооператив, в който си и останахме – вече сме там повече от 3 години. С него беше различно. Още първия път се срещнахме с няколко семейства накуп, както и с учителките – отидохме в час, в който прибираха децата. След това заведохме и Вики да си каже мнението. Разликата беше осезаема. Беше й интересно. Децата я предразполагаха. Веднага си хареса едната учителка. Решихме да пробваме.
 
Две от основните разлики между кооперативите и държавните детски градини са броят на децата и периодът на адаптация. На повечето места има между 7 и 10 деца на възраст 1.7-5 години, всяко от които минава плавен период на свикване с новата среда при постъпването Обикновено се процедира по следния начин: Детето започва да идва с родител (или роднина) всеки ден, като остава колкото е нужно. Някои ходят в продължение на седмици за по час-два с мама, други остават и за обяда, на трети са нужни 3 дни, за да бъдат готови да пробват сами. Всичко се съгласува между родителя и учителя, към когото детето показва повече симпатии – именно той е отговорен да му помогне да свикне с новата среда, когато мама и татко ги няма и поддържа връзка със семейството.
При нас се получи следното: отидох няколко пъти с Вики, докато на третия или четвъртия ден видях, че тя вече спокойно се отпуска да играе с децата, беше опознала помещението, учителките. Реших, че е време да я оставя за известно време и знаех, че няма да го приеме с усмивка – просто си е такава. До ден днешен обича дългите изпращания, десетките целувки на вратата и понякога дори мъничко сълзи.
Един ден я оставих и излязох. Познавайки я й обясних подробно, че ще се върна след малко и ще я взема. Бях спокойна, че я оставям в добри ръце – вече бях прекарала няколко дни в кооператива и бях видяла как децата се държат едно с друго, как учителките се отнасят към тях, как разрешават спорове и тн. Децата усещат, когато ние сме в мир със себе си. Излязох, поразходих се из квартала. През цялото време си мислех как е детето ми. Писах си с учителката, а след обяда я взех. На другия ден програмата беше подобна, но прибрах Вики след като се беше наспала. На третия ден, убедена, че вече е адаптирана, ударих на камък – ужасен, мъченически рев. Тук е момента, в който всеки трябва да действа според детето си, защото то самото вече осъзнава, че това ново място не е просто за разнообразие – то ще бъде новото му ежедневие. Постоях, погушкахме се, отново й обясних, че малко по-късно ще я взема. Поплака си в мен, после аз си поплаках пред вратата, чух се с учителката, която ми каза, че се е успокоила и си играе и така… вече 3 години. Има моменти, в които не й се ходи и я оставям вкъщи. Има и такива, в които дори забравя да ни каже чао на вратата. Но с времето все повече осъзнавам защо тази плавна адаптация е важна. Детето е много по-сигурно когато опознае предварително, в присъствие на родителите си, новата среда, учителите, децата. А в същото време вие правите същото – уверявате се, че оставяте мъничето си в сигурни ръце.

Обстановката в кооперативите е изключително свободна и приятелска. Децата обикновено говорят на учителите си на ти, по име. Всъщност, така се отнасят и с другите родители. Или пък си измислят някакви смешни имена.
При нас организацията на деня е стриктна, макар да изглежда доста хаотична на моменти. Последното се случва основно заради семейства като нашето, които са с плаващи ангажименти и понякога се появяват на двора след 10.30 – 11. Изключително щастлива съм от този факт, защото си спомням колко трудно ми беше да се оправям сутрин като ученичка и някак си реших да спестя на Вики ставането всяка сутрин в 6.30-7 и да бърза за градина. След време така или иначе ще й се налага да излиза рано за училище.
Знам, че не всички имат тази възможност и затова реших да се възползваме, докато можем. Случвало се е да имам срещи от 7 до 11, мъжа ми да е в офиса и малката стои и чинно чака (понякога не много чинно…) да я заведа при приятелчетата. Друг път бързаме да се оправим, защото трябва в 9:00 да съм седнала на бюрото. Никой няма да ви се скара и ничии занимания няма да пострадат, ако закъснеете и пропуснете сутрешния плод или музиката, например.
При нас всички деца отиват закусили. За разлика от С, който обикновено си хапва втора закуска на двора. Вики също понякога връхлита с репликата: “Много съм кисела, изяла съм само две бисквитки”, въпреки че вкъщи е погълнала цяла купа с кус кус и сирене… Най-важното в случая е, че учителите много добре познават децата и знаят много добре какво значи Вики да не е закусила…

Обикновено програмата е разделена на зимна и лятна. Когато е по-неподходящо за постоянно седене навън децата имат повече заземяващи игри – низане на мъниста, рисуване, експерименти. Стопли ли се обаче се прибират вътре само за обяд и спане. И тук не говорим за излизане накуп или следване на някаква почасова организация – има деца, на които точно сега не им се стои на двора, а им се рисува вътре. И те правят точно това! На други не им се нижат мъниста, а им се въргаля в снега – няма проблем. Затова има две учителки, за да може всяка да се опита да огрее навсякъде. Имаме програма със занимания, които са по-скоро идеи за моментите, в които децата имат нужда от тях. Това отново е по преценка на учителите кога да се случи. В кооперативите се залага основно на свободната игра. Малките се комбинират по интереси, изучават природата на двора, отношенията си също – рядко в споровете се намесва трето лице. Ако някой е кисел и му се реве, защото друг му е взел играчката или защото не обича ориз със зеленчуци за обяд, той бива оставян да се оправи сам с чувствата си Ако има нужда получава малко помощ от приятел или учител, но по мои наблюдения повечето деца в момент на “криза” сами излизат от стаята, да се нареват, след което се връщат и започват яростно да анализират ситуацията. Свободната игра носи много плюсове за децата – те сами развиват и усъвършенстват множество важни умения като говор, базова емоционална интелигентност, по-късно и писане, четене, справяне с конфликти. 
Липсата на стриктна програма от занимания и малкото на брой деца дават възможност на учителите да обърнат внимание на развитието на емоционалната интелигентност и индивидуалните черти у всеки. В кооперативите няма да чуете “спри да плачеш”, а “имаш ли нужда да споделиш, защо се разстрои”? Тук няма бърза работа – обядът може да е в 12, ако всички са изгладнели, може и да е в 1, ако е имало ситуации или игри на двора. Разбира се, график по отношение на храненето и спането има, но той не се спазва до секундата. 
Децата спят следобеден сън, с изключение на тези, на които не им се спи:) Те обикновено слизат на долния етаж/в другата стая и си играят. Към 17ч си тръгва едната учителка и тогава пристига дежурният родител. Последният при нас е този, който готви и има задачата да дойде по-рано, да помогне с изпращането на децата и да почисти след това. Готвенето ни се случва по график – всеки ден е отреден на определена храна. Имаме файл, в който се следят дежурствата и всеки пише какво е приготвил за хапване – от плодовете преди обяд до следобедната закуска. Вече знам предпочитанията на децата, кой какво обича да си хапва. Някой ще попита – как съм сигурна в качеството на храната. И тук отново опираме до момента, в който разчитаме един на друг като родители, като семейства. Всеки от нас иска да даде най-доброто за детето си – аз искам Вики да се храни с чиста, качествена храна. И, готвейки за нея, като част от кооператива, следвам същите принципи и с общите ястия.  На нас в началото много ни тежеше цялото това готвене и пазаруване, а вече ни е удоволствие – обожавам дните, в които сме дежурни. 
Обичаме да останем с тях вечер, гушваме се, четем книжки, надпреварват се да разказват интересни неща. Единственото досадно е чистенето след това. Някои кооперативи имат външен човек, който чисти. Други не готвят, а ползват кетъринг или всеки носи за децата си. Въпрос на избор и организация.

Защо някои хора избират кооперативите?

Основно заради средата и възможността за контрол. Ако не сте от тези, които биха искали да знаят из основи какво се случва в градината и да са отговорни за всяко решение – то кооперативът не е за вас.
Средата, близка до семейната, има важна роля – ритуалите не се различават от тези вкъщи, което е бонус при адаптацията. Все едно сте завели детето си при близки приятели. Ако то обича да ходи по чорапи, а не с пантофи – така да бъде. Ако днес иска да си донесе играчка, няма проблем, стига да е готово да понесе последствията – някой да пожелае си играе с нея, да бъде загубена някъде по трасето и тн.
Обикновено съотношението възрастни-деца в кооперативите е 1:5, което означава, че учителите могат да обърнат нужното внимание на всеки поотделно. Създава се стабилна емоционална връзка. Малките групи позволяват и гъвкавост на педагогическата програма.
Повечето родители, които са членове на родителски кооперативи, вярват в принципите на привързаното родителство. Също така вярват, че децата трябва да се стимулират да бъдат самостоятелни и да поемат отговорност от ранна детска възраст. 
В кооперативите децата се учат да спазват правила, но и имат право на свободен избор – с какво да играят, дали да ядат само салата или да им сипят три пъти от основното, как да постъпят в дадена ситуация.
В кооперативите децата са на различни възрасти – обикновено от 1.7 до 5г, което позволява на малките да се учат от големите и обратното. 

В следваща статия ще ви разкажа в подробности кои принципи бяха водещи в нашия избор.