Отношението ни към децата говори много за това какви сме ние, как сме били отгледани, какво ни липсва и за какво копнеем.
Дали сме свободолюбиви, защото искрено вярваме в това, или защото сме отглеждани в среда на строги забрани?
Или сме тиранични, защото сме си изпатили от възпитателните методи на свободолюбивите си родители и сега не искаме да повтаряме грешките им? Може би пък сме си повярвали, че авторитарното поведение е единственото, което гарантира успех в живота?
“Бъди сериозен!”
“Не се лигави!”
“Държиш се като бебе.”
“Ти си кака, дръж се нормално.”
“Да виждаш някой друг да се лигави като теб?”
“Ани се храни възпитано, а ти – мажеш?”
“Аз ти давам всичко, а ти какво – ядосваш ме!”
Надали има родител, който поне веднъж да не е изрекъл някое от гореизброените или подобно. Ако си мислите, че употребата на такива изрази помага на детето, значи сте на прав път. Помага му да:
ПОТИСКА ЕМОЦИИТЕ СИ
Засегнато е общуването между родителя и детето. Липсва подкрепа – слушането е без разбиране, без емпатия. Родителят не осъзнава, че неговото дете е индивидуално и преминава през труден момент. Детето започва да изпитва страх, че си позволява пред майка си/баща си да бъде такова, каквото е.
ИЗПИТВА ЧУВСТВО ЗА ВИНА
Честите упреци от страна на родителите потискат децата. Те израстват с мисълта, че заради тях другите страдат. Ситуациите, в които изтъкваме пред малките колко много сме направили за тях, а те колко са неблагодарни от своя страна, са пагубни на емоционално ниво. Носят чувство за вина, което с годините се отразява сериозно на самочувствието и самооценката.
ИМА ПРОБЛЕМИ В ЛИЧНИЯ ЖИВОТ
Ако често повтаряте на детето си колко е лош света, колко са опасни хората и че всеки може да ги излъже или измами – можете да си вкарате сериозен автогол. Децата, подложени на такъв натиск, израстват със съмнения за всеки човек, опитал се да влезе в живота им и като възрастни трудно създават хармонична връзка. Вместо това, можете да балансирате и да ги научите как да разпознават добрите от лошите и какви мерки да вземат, ако решат да се открият пред някого.
СЕ СДОБИЕ С НИСКО САМОЧУВСТВИЕ
Сравняването на децата помежду им за много родители е пътят към конкурентоспособността. Мислейки си, че го караме да се бори и да се доказва, като с това се усъвършенства, забравяме, че в детска възраст стремежът да се покажеш като по-добър е единствено и само заради родителите – да бъдеш най-добър за тях, за никой друг.
Деца, които непрекъснато биват сравнявани, свикват че никога не отговарят на изискванията, не са харесвани и израстват с комплекс за малоценност.
НЕ ПОЕМА ИНИЦИАТИВА
Подценяваните деца се съмняват в своите способности, стават прикрити и се срамуват да покажат достиженията си, силните си страни. Когато едно дете страда и иска да сподели болката си, а от другата страна получава безразличното “Стига си говорил глупости”, то бива потиснато, затваря се в себе си и спира да се интересува от собствения си живот.
Отгледани със съветите на известния д-р Спок, мнозина от нас вярват в митовете, че гушкането разглезва, че момчетата не плачат, че мрънкането е проява на каприз и лошо възпитание. Нежността, която проявяваме спрямо децата си води до създаването на лигави, безволеви хора, липсата на строг контрол и режим води до липса на организираност в бъдеще, добрата дума размеква.
Родителите ни са ни обичали, но, водени от идеята, че правят най-доброто за децата си, са потискали интуицията ни, желанието си да ни прегръщат, докато спим или пък да поплачат с нас, ако тъжим. Вярвали са, че човек трябва да бъде сериозен, че всяко показване на чувства е слабост.
Затова ние, като вече пораснали хора, хем правим същото, на което сме научени – повтаряйки грешките на родителите си, хем искаме да ги поправим и да компенсираме за всичко онова, което не сме получили като малки. Така стигаме до две крайности – или сме прекалено взискателни, или обратното – искаме децата ни да получат всичката грижа и внимание, да не търпят никакви лишения, като по този начин несъзнателно задоволяваме наши нужди, а не техни.
Има един основен набор от жизненоважни условия, които трябва да бъдат изпълнени: да имаме вода, храна, топлина, сигурност. Те са приоритет през първата половин година и именно това е времето, в което да си изградим сравнително стриктни родителски навици, така че да не забравяме за основните грижи спрямо новороденото. След това бебето започва да оформя своя АЗ и да го напасва в света на възрастните. То започва да пробва различни неща и, тъй като не може да говори, общува с нас чрез плач и езика на тялото. Иска да играе, но ние сме изморени. То не разбира първоначалният ни отказ, затова продължава да настоява. И така, докато не получи своето или докато не разбере, че това, което иска, няма да се получи. Зависи кой успее първи да отстои позицията си – родителят или детето.
Процесът е труден, бавен и в никакъв случай не означава да давате на детето всичко, което си пожелае или да го оставите да прави всичко, което си поиска. Ако действате по този начин, то ще научите детето си, че за него няма последици.
В животът не всичко е приемливо и ние сме длъжни да се съобразяваме с обкръжението си.
Това се научава не с непрекъснати забрани и слагане на етикети, а с обяснения и даване на алтернативи. Все пак, едно от най-важните неща в живота ни е да се научим да бъдем себе си, да не потискаме стремежите си, но и в същото време да осъзнаем, че другите имат абсолютно същото право като нас. Всеки има нужда да покаже недоволство, да поплаче. Така както вие не винаги сте в настроение, спокойни и усмихнати, така и вашето дете заслужава да изпита и проучи цялата палитра от емоции в живота си.
Така че, ако смятате, че детето ви се държи неприемливо за вас и обществото – опитайте се да разберете какво иска, защо го иска. След това претеглете нещата – възможно ли е, какво би ви коствало и ако не – предложете му алтернатива. Така то ще се научи, че нещата не стават на всяка цена, но и че винаги има избор.
Замяната на „Аз трябва“ с „Имам избор да“ е водеща цел за мен през последните няколко години. Осъзнах колко е важно това след като прочетох за пореден път книгата – “Общуване без агресия” на Маршал Розенберг. В нея той говори основно за емпатията, но засяга и темата за избора – човек трябва да осъзнае какви нужди задоволяват решенията, които взима. Да разбере, че всяко негово действие има противодействие и че е в абсолютен контрол на живота си.
Един от начините да покажете на детето си защо дадено нещо не ви харесва е емпатията. Започнете с това, че го обичате и ще го обичате винаги. И след това заявете ясно своите чувства, без да обвинявате – кажете му, че даденото нещо за вас е неприемливо и ви кара да се чувствате тъжни, или обезсърчени, или ядосани. Завършете с алтернативата: “Бих бил много щастлив, ако вместо да тропаш по масата, се храниш тихо.” И не забравяйте, че това е двупосочна улица – ако детето нервничи или ви се ядосва, разберете причината за раздразнението му. Дори да не можете да му помогнете, самата подкрепа ще го успокои. Старайте се да разбирате и уважавате неговите нужди, за да получите същото в замяна.
Интересно
Д-р Спок е известен като първият педиатър, който учи психоанализа, за да се опита да разбере нуждите на едно дете и динамиката в семейството. Когато излиза книгата му, множество критици я оплюват, тъй като подходът му се приема като твърде мек, защото не подкрепял боя като средство за възпитание.
Едно от нещата, с които Спок става известен в началото е становището, че новородените не бива да бъдат слагани да спят по гръб: „Ако кърмачето повръща, вероятността да се задуши от повърнатото е голяма“. Този съвет оказва изключително силно влияние на здравните съветници, които почти единодушно подкрепят тази практика до 90-те години.
По-късни изследвания показват, че при спането по корем рискът от синдромът на внезапната детска смърт при новородените нараства значително. През 1970г стават известни първите доказателства в полза на спането по гръб и така до днес, когато спането по корем се препоръчва едва след като детето започне само да се обръща.