Седя на площадката и слушам:
“Опасно е, ще паднеш.”
“Не можеш да се качиш тук.”
“Не отивай там, ще паднеш и ще плачеш.”
Родителите са категорични, те знаят.
След някоя-друга година и децата им ще знаят, че:
“Аз не мога така, защото ще падна.”
“Не трябва да пробвам нищо ново, защото няма да успея.”
“Не бива да рискувам, защото ще плача”
Ало, поколението на металните катeрушки, това вие ли сте?
Същите онези хора, които се катереха до върха на кълбото и после висяха с главата надолу? Играещите на ламаринените пързалки с липсващи стъпала и площадките с напукан асфалт? Поколението на децата без телефон, които се прибираха за обяд след като майка им подсвирне от балкона? Какво ви става?
Ако не се припознавате в горните редове, най-вероятно сте от онези, които са имали телефон в гимназията, но често са си го забравяли вкъщи, защото никой не звъни на него. Карали са ви с кола до училище, но там пак сте си жулели колената по “безопасната” настилка.
Днес по-голямата част от детските площадки са обезопасени. Пързалките и люлките са пластмасови. Настилката е специална, пазеща от удар. Пясъчниците са пълни със смеси, отблъскващи кучета и котки.
И въпреки това по детските площадки има повече родители, отколкото деца. Сакън да не падне, да не се удари, да не се изцапа.
Говоря за отговорността.
Всеки човек, стане ли родител, започва инстинктивно да поставя детето си на първо място.
Важното е то да е нахранено, аз после.
Важно е то да е спокойно, аз после.
Важно е то да е защитено, аз после.
Това поведение подвежда и е много далече от отговорността, която си мислим, че поемаме.
Ако и вие сте от тези родители, които първо мислят за най-милото си, поставяйки себе си на второ място, ще трябва да ви разочаровам. Вие сте безотговорни.
Защо ли? Защото детето зависи от вас – неговите майка и баща. И ако вие сте гладни, изморени, нещастни, изплашени, то по никакъв начин няма да можете да помогнете и да обърнете нужното внимание на отрочето си.
Много майки подскачат като опарени при мисълта, че всъщност те трябва да са на първо място, а не детето. Йерархията в природата е такава и дори да си затваряме очите и да се опитваме да живеем в свой собствен свят, не можем да избягаме от нейните правила. В мига, в който поставите детето си на първо място, всичко се обърква.
Заради лъжливото ни чувство за отговорност, желание да предпазим и защитим от собствените си страхове, се получава така, че всекидневно десетки майки и бащи пищят по улици и площадки “Не тичай, ще паднеш”, “Внимавай!”, “Не можеш да се катериш там”, “По-бавно, че ще се изпотиш”.
По площадките е пълно с деца, които напук на горните предупреждения опитват и стават жертва на гнева на родителя, чиято заповед не е спазена. Защото това е в природата на децата – да опитват. Да тестват граници и възможности.
Не отричам, че времената днес може би са една идея по-опасни от тези, в които повечето сме израснали. Но и тогава имаше коли по улиците (макар и драстично по-малко), и тогава имаше и лоши хора, които могат да ни наранят. Не се крадяха телефони, но баба ме заплашваше да не ходя със златни обички на училище, да не ми откъснат ушите…. Всяко поколение си носи трудностите, но и всяко поколение заслужава да опитва.
Проблемът, заради който се мислим за отговорни и не позволяваме на децата си да се насладят на детството си и всичките му рани и белези, се крие в нашия собствен егоизъм. Искаме да ни е спокойно. Не искаме да се притесняваме дали детето просто си е изкълчило ръката или я е счупило. Не искаме да промиваме рани, да шием скъсани клинове, да бършем сълзите на неуспеха, когато детето ни се опита да слезе от високата стълбичка, но се спъне на последното стъпало и падне. Или когато приятел го нарани.
Дали е по-комфортно обаче да седим на пейката с другите родители, подвиквайки един през друг, вместо да сме нащрек и да се намесим само тогава, когато сме нужни? По-удобно ли е да натоварваме съзнанието си, дебнейки от разстояние, вместо да се приближим и просто да сме в готовност да окажем подкрепа, ако детето има нужда? Бъдете неговата осигуровка.
Говоря за онези случаи, в които тихомълком подкрепяте катеренето, например, но сте там, нащрек, готови да помогнете – но не и подпирайки детето си, помагайки му да се изкачи. Второто е също толкова вредно, колкото и да раздавате забрани. Защото един ден вие няма да сте там, до него, да му държите ръката, докато то минава по тясната греда над реката. Детето ще се научи, рано или късно, с вас или без вас. Но дали не е по-добре да му дадете знак, че просто ще сте до него, ако му потрябва помощ?
Важно е да оставим децата си да опитват. Да правят грешки и да се учат от тях. И под грешки разбирайте всичко, стига да не застрашава живота им.
Разбира се, че ви е страх като гледате детето си как се катери по стръмната катерушка. В главата ви изникват хиляди сценарии, повечето приключващи в чакалнята на Детска травматология. Но с малко невидимо присъствие от ваша страна това може да се избегне. Даже може да се превърне в нещо прекрасно за детето. То има нужда да опитва, да пробва нови неща, да тества уменията си и да повдига самочувствието си.
В обратния случай, освен че не позволяваме на децата да изпитат своите собствени възможности, сами, ние ги правим зависими. Те няма да знаят дали ще паднат. Те няма да са сигурни какви са рисковете на това да тичат потни (всъщност, аз и до ден днешен смея да твърдя, че не знам). Няма да страдат, че са скъсали любимата си рокля от немарливост и най-важното – няма да знаят кога да потърсят помощ.
Те просто никога няма да опитат, защото ще паднат.