Привързаното родителство e метод на отглеждане и възпитание, който става все по-популярен през последните години. Той изхожда от виждането, че всеки родител трябва да помага на детето си да се справя с трудностите и да му оказва подкрепа и разбиране. Гарантира самостоятелност и сигурност. Този метод много често бива погрешно разбран и някои родители го интерпретират като “разглезване”, докато за други означава “постоянно покровителство”. Всъщност привързаното родителство няма нищо общо с тези две неща – то означава да оказвате подкрепа, ако детето ви има нужда от вас, а не да го предпазвате изцяло от бедите и проблемите. Границата между това да отгледаме самостоятелен, уверен в силите си човек и такъв, който е зависим от родителските грижи, е много тънка. ​


В нашето семейство методът на привързаното родителство работи, защото като цяло се стремим да използваме принципите на позитивната психология и емпатията. Да бъдеш привърженик на тези теории означава да можеш адекватно да откликваш на чувствата и емоциите на детето си.
В България, за съжаление, този метод често бива заклеймен като “разглезване” и то най-често от хора, отгледани в патриархални/матриархални семейства, за които проявата на емоции е излишна и всичко трябва да става чрез строг ред и режим. 

Запитайте се и си отговорете честно – а вас харесва ли ви така, мили родители? Би ли ви било приятно да се разплачете, да ви боли истински, а най-близкия ви човек да ви каже “Стига си плакал, я се стягай, ти мъж ли си?”. Или след като сте паднали от пързалката майка ви да ви дръпне и да ви се скара пред всички деца: “Видя ли сега какво става, като не внимаваш? Я не плачи и не се излагай”“От тази малка раничка ли те боли? Ооо, я да минава бързо”. Отговорете си искрено, дали това, което бихте изпитали в тези моменти е любов и разбиране. 

Прочетете пак горните реплики. Ако все още не ви звучат нелепо си помислете как бихте се почувствали, ако след тежкия ви работен ден шефът, без да забележи колко труд сте положили за това проекта да стартира навреме, ви заяви, че сте закъснели с 5 минути за предаването на документа и няма да получите така желания бонус. Прибирате се съкрушени вкъщи, искате да споделите на половинката и тя с укорителен тон ви заявява: “Ти като го знаеш какъв е шефа ти, защо не предаде проекта  по-рано? Сега няма бонус, няма да имаме пари и за почивка!”.

Дори половинката ви да е казала това от любов (но на нейния, различен език), то тя със сигурност не ви е дала това, от което се нуждаете в такъв момент. И в ситуацията с шефа, и в тази у дома, вие имате нужда единствено и само от разбиране. Не от съвети, не от укорително мъмрене, а от съчувствие. 

Привързаното родителство има много общо с проявата на емпатия. То означава да проявите близост, разбиране, обич, когато видите, че някой се нуждае от вас. Без излишни размисли, без съвети. Просто прегръдка, когато любимия човек има нужда от нея.
Все повече психолози и специалисти по ранно детско развитие доказват в свои изследвания, че децата, които са получавали такъв тип подкрепа, обич и разбиране в детството си, израстват като пълноценни и уверени личности. 

Сред почитателите на привързаното родителство често се отличава един тип родители, този на крайностите, който буквално си превежда принципите на методологията като “вързани”. Това са така наречените “родители хеликоптер” – тези, които забравят, че детето им вече е голямо и се държат с него така, сякаш е новородено.
Те скачат при всяко покашляне, при всяко падане. При всяка сълза са готови да “помогнат” с една купчина успокоителни реплики и съвети, които всъщност пречат. Родителските страхове са абсолютно нормални и приемливи, но трябва да имат граници. Страхът е съвсем естествена човешка реакция и заради него мнозина проявяват свръх-протекция дори тогава, когато тя вече е излишна. Така, макар и неволно, искрено добрите намерения се превръщат в зависимост.
Порасналите деца ще продължат да търсят опеката на мама и на татко дори тогава, когато имат свое собствено семейство. А вече остарелите родители ще са щастливи, защото са заровили някъде дълбоко страха си от изпускане на контрола, от изоставяне, от самота. И са търсени, важни. Възпитани сме така, че грижата за другия, само и само да е винаги щастлив, е приоритет в собствените ни животи. Това ли означава обич – да се грижиш за другия на всяка цена?

Привързаното родителство не означава да бдите като орли над детето ви и да действате със снизхождение във всяка ситуация. То не означава да правите всичко вместо него и да говорите с умалителни. Не е да го носите на ръце, когато го мързи да ходи, да го обличате, при положение че вече се справя само или през пет минути да го питате “Студено ли ти е?”.
Привързаното родителство означава да оказвате подкрепа в трудностите по такъв начин, по който детето ви да намери сили да открие своя собствен път напред. Трябва да правите разлика между поискана помощ и тази, която вие оказвате, без да сте потърсени.
И да не забравяте, че има няколко променливи, които трябва винаги да взимате под внимание
Докато расте, детето придобива нови умения с всеки изминал ден. За да практикувате успешно привързаното родителство трябва на първо време да опознавате мъника през всички периоди, в които преминава. Да сте близо до него, да го наблюдавате и да усещате кога от какво има нужда. Да знаете дали когато падне и се удари има нужда да се гушне, да му дадете лепенка или предпочита да се справи сам с болката. Привързаният родител винаги знае как да подкрепи детето си в кризисна ситуация и е наясно с факта, че желанията се менят според периодите. Докато в бебешкия период детето има нужда от безусловна защита, защото е объркано, несръчно, неуверено, то след като проходи нещата се променят. Все по-често поведението крещи “Аз мога”
Aз мога да бутна тази саксия!
Аз мога сам да стигна до другата стая!

Аз мога да си взема шишето с вода!
Аз мога да разхвърлям стаята си!

Когато го чуете да ви казва, че може, се отпуснете и просто го наблюдавайте. Отърсете се от страховете, осигурете му защитена среда, така че да може спокойно да изследва света. Ако срещне проблем – то само ще ви повика. И тогава вие трябва да сте там до него.


Всяко дете се нуждае от родители, които винаги да са на такова разстояние от него, че да се намесят при нужда. Възрастните имат за задача да наблюдават непрекъснато отрочетата си, така че да изградят ясна представа за техните способности, неизречени желания и стремежи. Така ще може да се прецени адекватно кога и от каква помощ се нуждае детето. За целта трябва още от ранна детска възраст родителите трябва да работят в посока изграждането на отношения на привързаност с децата си. Нереалистично е да очакваме, че малкото бебе може да се справи само с болката от никнещите зъбки. Но пък е напълно адекватно да окуражим тригодишния си син да си обуе обувките с едно “Давай, ти можеш най-добре да си залепяш лепенките!”.
Не е редно да очакваме, че четиригодишното дете ще си оправя само стаята преди лягане, без да му напомняме и помагаме. Но може да изискваме от него да си отнесе чашата в кухнята, след като е приключило с пиенето. Важно е да отчитате всички знаци, които детето ви дава и да ги следвате, продължавайки напред. Защото често се случва така, че в желанието си да не излиза от зоната на комфорт при срещата с трудностите, детето повлича със себе си и родителя. И така все по-често срещаме възрастни, които хранят порасналите си деца, обуват им обувките, въпреки че малките прекрасно се справят и сами. Основният проблем в тези моменти е това, че липсва постоянство – детето се храни само в детската градина, но вкъщи мама му дава от време на време, когато й липсва търпение.
Обикновено се обува и облича само, но понякога го мързи или е уморено и в тези моменти винаги се намира някой, който да му свърши работата. И тук трябва да се направи разликата между “уморен съм, мързи ме” и “нямам способността да го направя”. Всички имаме моменти, в които не ни се правят дори елементарни неща като това да си закопчаем якето. Но трябва да знаем последствията, които изхождат от действията ни.
Правите много лоша услуга на детето си, ако вършите нещо вместо него, знаейки, че то има умението да се справи само.
Много възрастни не успяват да се справят със страха си от грешки. Те още като деца не са имали възможност да грешат. Били са критикувани за неуспехите си, и често не са били допускани да направят нещо погрешно. Такива деца в един момент започват да стават пасивни и спират с опитите, страхувайки се да не сбъркат.
Затова е важно да оставяме децата си да правят грешки, но под наш контрол и да ги учим, че от тях се вади поука. Всяка несгода е просто още едно нещо, което трябва да ни накара да се замислим, да си извадим поука и да намерим начин да станем по-добри. Без проби и грешки не се постигат успех.


Да бъдем привързани родители не означава, че когато детето ни каже “Не мога” трябва да свършим всичко вместо него. Напротив. Означава да намерим начин, познавайки собственото си дете, да го стимулираме да постигне успех и да се справи с несгодите. Няма човек, който никога да не е изпитвал трудности. Но това как ще се справяме с тях се учи още в детството и то е в резултат от нашето отношение като родители спрямо децата си. Какъв урок ще им предадем? Да падат възнак и с плач да очакват да предизвикат състрадание у отсрещната страна, за да получат това, което искат? Или ще ги научим да се борят и с труд и идея да осъществяват желанията си?
Това означава да не обуете обувките на петгодишния си син.
Да не подреждате стаята на 8-годишната си дъщеря.
Да не напишете домашното на 10-годишния си ученик. 
Колкото по-голямо става детето, толкова повече намалява намесата на родителя.
Новороденото има нужда от непрестанни прегръдки, за да се чувства спокойно и защитено. Малкото дете има нужда от някой, който да го стимулира да успява и да развива въображението и чувството си за дисциплина. Децата в пубертета имат нужда от разбиране и дистанция. Нуждите във всяка възраст са различни и тяхното удовлетворяване и осъзнаване води до усъвършенстване на умението да оцеляваме.
Също така, привързаното родителство не означава до края на дните си да сме на разположение на децата си. Да, едно семейство, в което има силна връзка и разбирателство, винаги ще остане сплотено, дори след като малките напуснат гнездото и свият свое. Но по нашите географски ширини привързаността се разбира като да дадеш пари за автомобил на 40 годишния си син, защото не му стига заплатата. Или да посещаваш всеки ден след работа дъщеря си и семейството им, за да им сготвиш, защото те “не се справят” и успоредно с това да им даваш непоискани съвети по финансови, възпитателни и битови въпроси. И в един момент привързаното родителство се изкривява и се превръща в изискване: “Ти, като дете изискваше от мен да съм до теб, следователно и аз искам същото и ще ме гледаш на старини”. Използва се за оправдание защо не сме поставили граници. Държим да контролираме и възприемаме любовта като грижа. 
Запомнете, че това противоречи с основните принципи на привързаното родителство. Горните примери са изцяло моя измислица, тъй като в повечето литература на тази тема няма подобробна информация по въпроса. Западните автори просто живеят в различно от нашето общество и не разглеждат този източно-европейски феномен да подтискаме развитието на индивидуализма за сметка на колективната отговорност. ​