Като родители ние непрекъснато се притесняваме за бъдещето на децата си.
Грижим се да имат питателна, здравословна храна на масата, да са чисти, да пият достатъчно вода, да не слагат боклуци в устата.
Следим с какви хора общуват, какви филми гледат, каква музика харесват.
Понякога се намесваме, друг път цъкаме отстрани или просто наблюдаваме.
Поучаваме, опитваме се да насочим мисленето, интересите им в… нашата посока.
Но дали тя е правилна?
Много от нас се притесняват да насочват децата си, защото не искат да станат същите като възрастни.
Дълбоко в себе си всеки един от нас иска детето му да е по-добро.
Не искам да си като мен, искам да си по-добър.
Виждаме своите тревоги, травми, грешки и не искаме децата ни да ги повтарят.
Молим се добрия пример да действа и те да се учат от нас.
Истината е, че те се учат дори тогава, когато ние грешим.
Даже в тези случаи се учат по-добре, отколкото ако се опитваме да ги насочим накъде да поемат.
Притесняваме се дали ще пушат, пият, ходят по дискотеки, с какви хора ще се срещнат, как ще се променят интересите им, ще бъдат ли възпитани, разумни.
За щастие всички тези въпроси нямат точен отговор.
Но има едно нещо, което можем да направим като родители, за да сме сигурни, че децата ни вероятно ще изберат правилния път (който и да е той) и ще взимат разумни решения в живота си.
Множество психологически проучвания потвърждават едно нещо – емоционално интелигентните деца, които са получавали нужната любов и подкрепа от родителите си, когато са били малки, е много по-малко вероятно да залитнат към лошо поведение, прекомерна употреба на наркотици и алкохол и да взимат безразсъдни решения, в сравнение с връстниците си, които са отраснали в среда на емоционално пренебрегване.
Последното, означаващо просто и кратко липса на емоционална подкрепа, за съжаление се среща все по-често в забързания свят.
Свят, в който все някой бърза за работа, после да напазарува, да сготви. Децата са оставени на самоотглеждане пред телевизора, защото мама и тати са изморени от работа или не им се играе на бебешки игри.
Още по-лошо: родители, които не са наясно със собствените си чувства и емоции, не умеят да ги контролират и да проявяват емпатия, логично – отглеждат абсолютно същите деца.
Но това не бива да е повод за оправдания от рода на „Няма как, трябва да работя, за да има какво да слагаме на масата, не мога да съм непрекъснато около децата си“ или „Ако аз не напазарувам и не изчистя – няма кой“. Нужно е просто да се организираме, да приоритизираме и, най-важното – дори малкото време, което имаме с децата си, да е качествено. Да присъстваме за тях тук и сега.
Всичко обаче започва още от раждането и отново е съпътствано с едни, този път много остарели и все още витаещи из пространството, съвети: не го гушкай, да не се разглези; остави го да поплаче, за да се успокои; не му откликвай на тръшкането.
До втората, а понякога дори до третата си година, децата не разполагат с механизъм да се самоуспокоят. Това означава, че когато са ядосани или притеснени, те имат нужда от помощ.
Когато вечер се разплачат – имат нужда от помощ.
Когато искат точно онази блуза, която вие не им давате, те са в състояние на нервен срив – имат нужда от помощ.
Първите три години са момент, в който децата непрекъснато следят какво се случва и постепенно събират частичките от пъзела, наречен саморегулация.
Те тестват граници, пробват различни способи да получат това, което искат. Всичко това е свързано с изключително голямо емоционално напрежение, което, за съжаление, не могат да контролират. Та има много възрастни, които не успяват да се справят с тази задача, а ние сме седнали да искаме от децата да се успокоят….
Всички ситуации на фрустрация, изненада, объркване и т.н. през първите години на живота на детето и начина, по който родителите му ще откликнат на състоянието му в тези моменти влияят на емоционалната му интелигентност. Ако детето получава подкрепа, докато е в режим „опознавам света и себе си“, ако бива прегръщано, утешавано, обичано и подкрепяно – то се успокоява и вместо да си задава въпроса „На сигурно място ли съм?“, може спокойно да се отпусне в приключението, наречено Опознаване на себе си.
Пушенето, злоупотребата с алкохол, наркотици, самонараняването, прекомерното гледане на порно и маструбирането, са механизми за самоуспокояване – тогава, когато човек не се е научил на това в детството си. Нещо като заместител на плюшената играчка, с която спяхте….
Никога не можем да сме сигурни какви ще бъдат децата ни. Но сме длъжни да дадем най-доброто от себе си, за да ги направим добри и уравновесени хора.
Една, и може би най-важната част от това е да сме там, когато имат нужда от нас. Това означава да ги изслушваме, подкрепяме, да проявим емпатия. Когато искат да ни кажат нещо – да ги чуем. Без да съдим, без да обвиняваме, просто да слушаме. Да бъдем онзи пристан, на който те се чувстват сигурни.
Няма значение каква храна ще им сервираме и с какви дрехи ще ги облечем.
Има значение какви думи ще изречем по време на вечеря и дали ще ги прегърнем, когато имат нужда.
Физически сме тук, но трябва да присъстваме и емоционално, защото последното е скритият коз.
За да се случи това, трябва да сме наясно дали ние не спадаме към онзи тип хора, които страдат сега, сякаш са все още деца. Макар и възрастни, вътрешното дете все още изпитва болка и се появява тогава, когато най-малко очакваме – изпитваме често чувство за вина, комплекс за малоценност, грижим се първо за другите, а после за себе си, разстройваме се, когато не ни харесват. Ако добавим и трудността да осъзнаем и назовем чувствата си, особено в моменти на фрустрация – то значи първо трябва да поработим над себе си.
Това означава да прекарваме по малко време всеки ден наблюдавайки се – да следим как се чувстваме сутрин, когато станем или на обяд, когато шефа ни ядоса. Вечер, когато бързаме или след вечеря, когато се прегръщаме с децата на дивана. Всяко чувство е от значение, а осъзнаването му – от съществено такова. Всяко чувство отговаря за дадена нужда. „Ядосан съм“ много често идва ръка за ръка с „имам нужда от подкрепа“, например.
Свързвайки всяко свое чувство с нуждата, която то покрива, ще опознаете себе си и ще можете да контролирате реакциите си. Това води и до логичното продължение – да обръщате внимание на нуждите си. Най-сетне ще знаете кои са нещата, които ви движат напред и кои тези, които ви спират. Ще можете да поставите адекватни граници и най-важното – да ги отстоявате.
Не на последно място, може да звучи тийнейджърско за мнозина, но воденето на дневник много помага да опознаем себе си.
А опознаем ли себе си, ще бъдем в състояние да опознаем и децата си. Да разчетем знаците, които ни дават и да откликваме на нуждите им.
Получили подкрепа, знаещи, че са на сигурно място, те ще могат на свой ред да се обърнат към себе си и да видят какво се крие под повърността.
Истински, обичани, спокойни, щастливи.