Преди време чух от едно семейство: “Оставихме го да плаче няколко вечери, иначе как ще се научи да заспива сам. Сега на всички ни е по-лесно и приятно – слагам го в кошарката и след пет минути е готов”.
Бих го приела, ако ставаше дума за тригодишно дете. Но не, те говореха за двумесечно бебе.
Решението за бързото заспиване идва от семейство, достатъчно младо че да бъде част от поколението на онези, които вечно се притесняват дали целувките и прегръдките не разглезват. Хората, които се страхуват да не дадат повече любов, отколкото е нужна или да не им се качат на главата именно тези, които са получавали тази любов. Защото да искат от теб да обичаш и подкрепяш е много ангажиращо.

Искаме от новородените да се държат като възрастни от ден 1 – да не мрънкат, да не плачат, да са сериозни. Всъщност искаме да ги разбираме, както и да ги нагодим спрямо нашето ежедневие – лесно, познато, практично, без излишни сътресения.
Само че забравяме една подробност – бебетата говорят чрез плач. Ако не беше така, то щяхме да се раждаме с речник от около 100 думи, с които да можем да споделяме с обкръжението си какво е или не е наред. Това обаче е в сферата на фантастичното, животът е устроен по друг начин. 
В реалността бебетата се учат да общуват активно през първите години и това е основната им работа – а не да плачат, както много родители се оправдават. Новородените проверяват, опитват и “казват” всичко по много прост начин. Защо е толкова трудно да го проумеем?
Плаче ли – нещо не му е наред. Това е! Започваме по метода на изключването – проверяваме дали всички основни потребности на детето са задоволени. Нахранено ли е, комфортна ли му е температурата, чисто ли е, боли ли го някъде, има ли нужда от близост?
Сълзите, нещо толкова просто и безсмислено в света на възрастните, за едно бебе означават много:
Гладен съм – нахрани ме
Жаден съм – дай ми да пия
Студено ми е – затопли ме
Топло ми е – съблечи ме
Боли ме – помогни ми
Неудобно ми е – намести ме
Скучно ми е – забавлявай ме
Тъжно ми е – подкрепи ме
Самотно ми е – прегърни ме
Трудно ми е – окуражи ме
Страх ме е – доближи ме
Не мога да заспя – помогни ми

Малцина са онези, които оставят новородените да плачат от глад, от студ и тн. Тях с лека ръка бихме ги обявили за безотговорни. Проблемите идват основно стане ли време за приспиване – този тъй труден за много родители акт, в който трябва да се лишат от своето лично време в името на това да прекарат 10-20-60 минути, убеждавайки детето да се успокои и да заспи. 
Затова някои действат агресивно още от първите дни вкъщи, за разлика от други, които години наред си причиняват едно и също неудобство (на дългото приспиване), неосъзнавайки, че навиците с годините имат нужда от промяна. За вторите ще поговорим друг път, сега ще обърнем внимание на тези, които са фенове на принципа “ще го оставя да поплаче, за да се научи”:
Ако си мислите, че оставяйки го да реве само в кошарата, учите двумесечното си бебе на самостоятелност и справяне с чувствата си, грешите. Ето какво му давате вместо това: ​


Несигурност
Има бебета, които не спират да реват каквото и да стане, но има и такива, за които няколко минути са достатъчни да се успокоят. За родителя последното е знак: “Успяхме!”
Поздравления. Това е успехът на примирението. Бебето в един момент осъзнава, че няма да получи каквото иска и приема ситуацията.
При по-големите деца това работи в положителна посока – те, вече убедени в подкрепата на родителите си, изкарват негативното от себе си чрез плач, но след като желанието им не е задоволено те си казват: “Ще го направя сам!”. Но това се случва само тогава, когато сме осигурили безпроблемно протичане на процеса в първите месеци – оказвали сме подкрепа и сме давали любов тогава, когато новороденото е имало нужда от нея. 
Ако не сме задоволили тази нужда навреме, бебето започва да се чувства изоставено. Първо се ядосва, плаче истерично, накрая се отказва. “Никой не се интересува от мен”, “Никой не ми помага”, “Никой не ме обича”. Множество изследвания сочат, че деца, оставяни сами да заспиват в кошарата си с рев в първите месеци след раждането, като по-големи развиват множество безпокойства: не се научават да обичат, недоверчиви са, егоистични, склонни са към криминални прояви.​


Хормонални стимули
Плачът се активира съвсем естествено при наличие на заплаха – тогава, когато се увеличава продукцията на кортизол – хормона на стреса. При спиране на безпокойството количеството му рязко намалява. Това помага на организма да започне да контролира този процес, съставяйки си вътрешни механизми. Доказано е, че бебетата, които в първите 4-5 месеца са плакали много, но всеки път е било откликвано на нуждите им, като пораснат плачат много по-малко от тези, които са били оставяни да се нареват. 


“Моето дете беше оставяно да реве докато заспи и сега си е напълно нормално”, ще си кажат някои. И ще са прави – детето се справя добре, решително е, отстоява себе си, не плаче и така не тормози околните, сериозно е и като иска нещо го постига. На повърхността всичко е повече от идеално. Но какво стои в дълбочина – може и да не разберете, освен ако не решите да се гмурнете в недрата на детската душа. Нещо, което сигурно не сте направили в първите месеци.
Извинявам се, ако съм прекалено груба, но винаги когато говоря по тази тема се сещам за едно: това как аз бих се почувствала. Поставям се в ситуация, в която съм сама на непознато място, в свят чиито правила не познавам и не мога да контролирам, без никакъв опит и яснота какво предстои. Не познавам предметите, звуците, сенките, тялото си, не знам как да контролирам съзнанието си. Нямам представа какво се очаква от мен, нито как да го постигна. Вие как бихте се почувствали?

За хората нуждата от внимание е естествена. И също толкова естествено e да бъде задоволена. Само че, някак насилствено, ние често потискаме желанието си да бъдем съпричастни, да прегърнем, да окажем подкрепа,. Убедени сме, че по този начин вместо да помогнем пречим. Сякаш участваме в една борба за надмощие, в която трябва да се покаже кой е шеф, кой ръководи. А замисляме ли се дали е нужно да има доминираща страна?

Плачът не бива да се третира и като заплаха. Има една група родители, които при най-малката сълзичка подскачат и бързат, за да спрат този процес, нанасящ “непоправими вреди” на отрочето им. Това е естествено в първите месеци, до година. Но, забележите ли вече признаци у детето си че ви разбира, чува и осъзнава какво му говорите, спрете на мига. Прекарали сте достатъчно време в това да го обучите емоционално, да му помогнете да започне процеса по научаване на себе си. Единственото, което се изисква от вас оттук нататък е да бъдете подкрепящи родители. Да задоволявате естествените потребности, които детето все още не може да задоволи само – като това да си сложи вечеря или да се изкъпе. Но по отношение на чувствата – усетете момента, в който то вече ви казва “Аз ще се опитам сам, ти само ме гледай”.
За много родители този момент никога не идва, но истината е, че те просто отказват да го видят. Докато в едната крайност са тези, които приемат детето за възрастен от мига, в който се появи, в другата тихичко седят и цъкат с език онези, чиито деца никога не порастват. Хлапетата, които използват плач вместо думи дори тогава, когато подписват заповедта си за уволнение.

Както винаги, златната среда е труднопостижима, но не и невъзможна за достигане.​