Ще направя всичко, което кажеш, само недей да плачеш!
Детският рев – този бич на съвременния родител. Ужасът на всяка майка в парка, страхът на всяка баба, оставена насаме с внучето си. Звукът, пред който всеки строг баща се чувства като малко момченце.

“Не бива да оставяме детето да плаче”
На пръв поглед тази реплика звучи съвсем нормално. Та нали всички искаме най-доброто за хората, които обичаме?
Да изискваме децата ни винаги да са доволни и щастливи е нереалистично очакване. Наш дълг като родители е да им дадем достъп до цялата палитра от емоции – от щастието до разочарованието. Единственото, което има значение, е във всеки един момент от живота им да им показваме, че сме до тях и ги подкрепяме, да се опитваме да ги разберем. Ако плачат – да ги прегърнем. Да не им казваме “Няма за какво да плачеш”, защото явно има.
Редно е да ги научим да чувстват.

Ако човек никога през живота си не е попадал в ситуации, които го разочароват или натъжават, то той никога няма да успее да оцени щастливите мигове в живота си. И обратното. Така в един момент минавате в една крайност, която ви носи само еднообразие.
Много педагогически изследвания показват, че угаждането на всяка прищявка или плач превръща децата в още по-избухливи и нервни. У тях не се развиват емпатията, търпението. Тези деца очакват всяко тяхно желание да бъде удовлетворено на мига и не осъзнават, че с полагането на малко усилия или изчаквайки, ще получат това, от което се нуждаят.
Децата, чиито рев бива потушен на мига с алтернативни решения – клипчета, солети, играчки, след време се превръщат във възрастни, които не разполагат с механизми за справяне с трудностите и непрекъснато ще търсят майката-орлица, за да им помогне с проблемите.  ​


Разбира се, това не означава нарочно да подлагаме децата си на изпитания и трудности, да ги поставяме в ситуации на лишения и тъга. Тук се намесват нашите граници, както и невъзможността ни да направим компромис на мига. В моментите, в които знаем, че не можем да угодим на детската прищявка, най-доброто което можем да дадем,вместо да пренебрегваме себе си,  е разбиране.
Малките са много по-адаптивни, отколкото всъщност си мислим. Те лесно разбират, прощават.  
Учат се от грешките си, не робуват на предразсъдъци и винаги са готови да се изправят, след като паднат. Търсят непрекъснато начини да получат това, което искат. Когато видят, че с рев не става, ще измислят нещо друго. И така до момента, в който успеят и достигнат целта. Ние, като родители, трябва да им предоставяме възможност да развиват тези свои способности и именно затова не трябва да се отзоваваме винаги на мига с решение на техните проблеми.

Преди време дъщеря ми изпадна в истеричен пристъп, защото не можеше да стигне една играчка. Беше качена на малко по-високо, именно с цел да не я пипа. Обяснихме й спокойно, че нещото е поставено на високо умишлено, че наистина би било много хубаво да си поиграе с него, но няма да е сега. …
След повече от десет минути рев и тръшкане тя видя, че нито аз, нито мъжа ми, ще станем да й я дадем. Помислихме си, че най-сетне се е отказала и отдъхнахме с облекчение. Докато не чухме как влачи един стол по плочките. Намести го точно преди шкафа, качи се и си взе играчката. Последва лекция на тема “Като сме казали, че не може да я взимаш, значи не може”, но пък бяхме доволни, че детето е проявило креативност – направи така, че да постигне целта си.

За децата е важно нещо да ги провокира непрекъснато. Важно е да преживеят отхвърляне, за да могат да открият механизми за справяне с това състояние. Това ги кара да се чувстват независими.

Не е нужно да бъдете идеални родители. Бъдете просто хора. Покажете палитрата емоции, която нормално живее във вас. Децата ви трябва да знаят, че понякога сте уморени, ядосани, че нямате възможност за игри. Но след няколко минутки ще се възстановите и ще сте отново насреща за тях.
Нямате възможност да купите скъпата играчка в момента, но вместо това можете да организирате прекрасен излет в близкия парк. Любовта не означава задоволяване на всяка прищявка. Не забравяйте, че децата, особено докато са малки, могат да се разплачат за всичко – те не знаят как да ви покажат по друг начин, че се нуждаят от нещо. 


Малките деца нямат изградена нито физическа, нито психическа способност да се справят сами. Те плачат, за да предизвикат някаква реакция у нас. С времето обаче ние сме длъжни все по-често да оказваме подкрепа, разбиране, но и да стимулираме малкия човек да се справя сам, особено по отношение на емоциите. Затова през втората и третата година от живота си, когато детето вече може да се обслужва що-годе самостоятелно, трябва да му помагаме да изразява нуждите си.
Детето се разстройва изключително много при всеки отказ. Нормално – то не знае какво е това. Не бива да го обвиняваме, нито да искаме винаги да е усмихнато. Стига да не се гневите, че е кисело или тъжно, ще имате успех. Настроенията са нещо нормално и ние не сме длъжни да отговаряме на нечии чужди критерии по отношение на чувствата си. „Да, тъжен съм! И в това няма нищо лошо. Искам просто да знам, че ме обичаш и такъв“ – това си мисли детето в момента, в който се разплаче, защото не е получило желаната играчка. Бъдете до него, покажете му че го разбирате, нали и вие сте били на неговото място.
Децата ни падат, стават, плачат, усмихват се, страдат, провалят се, обвиняват ни. От нас не се изисква нищо друго, освен подкрепа. Помощ в онези моменти, в които малките се учат как да се справят с несгодите в живота.
Защото един ден това дете ще стане голям човек. Ще го обичат, обиждат, нараняват. Няма да има възможност да си купи скъпа играчка или ще си счупи телефона. Вечерята му няма да бъде вкусна. И то трябва да може да измисли как да стане по-добро във всичко, което прави. Следващият път, когато готви, да му се получи и то да бъде най-щастливото на света.