Прекрасен ден. Прекрасни събития, емоции. 

Срив.

Има моменти, в които буквално става от нищо – нещо.
В хармония със себе си и заобикалящия ни свят, горди от решенията и постъпките си, щастливи с това, което сме, изведнъж просто се сриваме.

Губим почва под краката си и се чудим провалили ли сме се. 

Та всичко беше толкова добре до СЕГА. СЕГА, когато всичко се съсипа. 

Много е лесно да преувеличим и го правим непрекъснато.

Особено когато сме белязали победа след победа. Гол след гол.
И накрая – нищо.

Пропадаме.

Всеки изпада в подобни състояния на отчаяние, безизходица, чувство на вина, че е развалил хубавата серия от щастливи събития и емоции. 

Аз също.

Как мога да се гордея със себе си толкова дълго време, да се справям чудесно с всичко, с което се захвана, да постигам такива успехи и да съм в хармония със себе си и изведнъж всичко да се срине?

Вече не се чувствам силна, а слаба.

Вече не се чувствам голяма, а малка.

Не съм успяла, а провалена.

В тези моменти съвсем лесно мога да пропадна в капана на отчаянието, вината. Да започна да се изяждам отвътре за това какво е можело да направя, да кажа. Да бъде.
От този порочен кръг излизане има и то е много по-близко, отколкото си мисля.

В тези моменти си позволявам да се отдам на емоцията и да направя всичко по силите си да не изпитвам вина от това. 

Да, чувствам се провалена. Не ми е приятно. Мразя се за това, че изпуснах гнева, контрола.

Но трябва да познавам, изпитвам и приемам всички емоции, всички чувства. 

Всички те ни дават по нещо. 

Днес учим децата си, че лошо чувство няма.
Съвременната детска психология, достъпна на обществото, мотивира родителите да не използват изрази като “Не плачи”, “Много си лоша”, “Заради теб …”….

Действаме, следваме препоръките, но в същото време ние самите не сме приложили в действие нещата върху себе си.

Защо аз си позволявам да се чувствам провалена, виновна, когато се развикам? Когато се изнервя, когато се свлека на пода и се разплача от отчаяние?

Защо моментите,, в които не съм силна, са лоши? Защо искам да ги няма?

Те са тук. 

Дори да се правя, че не ги виждам, те още са там. 

Още са там и отвътре ме изяждат, превръщат се в гнилостни червеи които копаят дупки в моето подсъзнание. По-добре да позволя на тези червеи да създадат пътища там, където съм зазидала тунела към своята осъзнатост.

Тогава може да се окаже, че те всъщност не са червеи, а гъсеници. Гъсеници, които по пътя към съзряването в един момент ще се превърнат в пеперуди. Но това отнема време. Изисква се търпение, смелост.

Да дадем време на чувствата да се уталожат.

Да ни станат приятели.

И да ги пуснем да си отидат в мир.