Ах, какво мрънкало!
Само искаш, искаш, а нищо не правиш по въпроса.
Как не се научи да не прекъсваш хората, докато говорят.
Не можеш ли по-спокойно да го обясниш? Нужно ли е да нервничиш така?
Стой по-малко пред телевизора, вредно е.
Потърпи малко, защо си толкова припрян.

Немалко родители с притеснение споделят, че децата им в един момент (обикновено около четвъртата – петата година) се превръщат в едни малки нервни досадници, които на моменти ги изкарват извън равновесие. Както допреди малко са имали вкъщи едно хрисимо, възпитано и усмихнато дете, така изведнъж се налага да се разправят с дървен философ или още по-зле – дървен философ, който нервно тропа с крак и поставя условия. Ах, какъв ужас!
Изведнъж телефоните на психолозите прегряват – „Помощ, нещо с детето ми не е наред! Инати се, мотае се, има невротични пристъпи, говори невъзпитано, не изслушва, прекъсва, когато възрастните си говорят, спря да яде храни, които преди обичаше, непрекъснато иска да гледа телевизия. Сякаш от нищото спокойното и щастливо хлапе се превръща в необуздан звяр. Какво да правя?“

Не се притеснявайте! Сега, само днес на специалната цена от 0 лева ще получите безценен съвет, решение на вашите проблеми с децата ви.
Причината за всички тези сътресения у малките, които ви изкарват извън равновесие е…
Внимание…

Това сте вие!

Да, точно така. Абсолютно всеки път, в който се ядосате за нещо на децата си, вие се ядосвате на себе си. Току що най-вероятно (ако не сте се ориентирали към затваряне на блога, защото, коя е пък тази, че да ме обвинява така) се почувствахте като ударени с мокър парцал.

За съжаление не казвам нищо ново. Това е една добре позната истина, която е дъвкана и предъвквана в множество книги, но дори хора като мен усилено отказват да приемат, когато не им изнася. Около петата година детето вече е формирало все по-устойчивият си АЗ, натрупало е достатъчно опит в следствие на преживяванията си до момента и на всичкото отгоре животът непрекъснато му предоставя допълнителни психологически проверки (виж Едипов комплекс).
Да, проблемът с родителите е причината психолозите основно да работят с тях, а не с децата, като изключение правят само сериозни травми от рода на тежък развод, тормоз, посттравматичен стрес и тн.

​

Нервно дете = нервен родител

Ядосваме се за неща, които всъщност са дълбоко вкоренени в самите в нас. И, понеже е много по-лесно да се откажеш от отговорност и да прехвърлиш вината на другия, да се опиташ да поправиш него, вместо себе си, ние се караме на децата си. Правим им забележки за онези неща, които не понасяме в дъното на душата си. Или за онези, които отказваме да видим.
Децата са едно прекрасно огледало. Те са най-чистата вода, в която можем да се огледаме и да си кажем – харесвам ли се такъв, какъвто съм?
Всеки път, в който тръгнете да поправяте поведението на детето си не му се карайте, защото това ще означава да се карате на себе си. Вместо това си задайте следния въпрос – кого виждам аз в това държание? У кой от нас двамата родители се наблюдава?

Ако е у вас – работете върху себе си. Кажете си “Добре, това е ужасно дразнещо. Трябва да направя нещо по въпроса” и се задействайте. Ако е у половинката – говорете с него/нея и отново намерете начин за промяна. Става бавно, трудно, но после ще бъдете благодарни за случилото се.
Децата се учат най-добре чрез пример. В първите години от живота си те гледат и попиват всяко наше действие, всеки наш маниер, защото за тях ние сме най-доброто, което Вселената предлага. Ние сме техните идоли и имаме само няколко години, в които те, гледайки ни, да изградят своята самоличност. Колкото и да говорим и да обясняваме кое е добро и кое лошо, кое е възпитано и кое – не, думите бледнеят на фона на действията.

Направете следното упражнение: записвайте си на лист всеки път, когато нещо у детето ви подразни. Съберете списък от поне няколко неща и след това срещу всяко у тях напишете името на родителя, у когото срещате същото поведение. Ще се шокирате от резултата.
Така например често в дъщеря си виждам образът на мъжа си – в начина, по който държи да бъде чута първа и на всяка цена дори с риск да прекъсне другите. В начина, по който понякога философства и се хваща за най-малкото, в моментите, в които упорито иска тя да е права, макар все още да не може да намери доводи за всичко. В начина, по който се дразни ако някой й пипа нещата.
Виждам и себе си, когато се ядосва или нервничи, че нещата не са се получили така, както ги иска. Как се суети, когато й се дава зор и как се притеснява, ако закъснява. Виждам се в начина, по който трупа вещи и държи всичко да става на нейното, ИНАЧЕ….
Виждам мъжа си, когато мрази да чака и нервничи. След това виждам себе си, когато нервнича и се въртя като муха без глава ако ми дават зор. Виждам него, когато държи да бъде уважаван и не зачита другия, но виждам и себе си, когато пита и не слуша какво й говори отсрещната страна
Виждам него в това как винаги има отговор и обяснение на всичко и себе си в това как винаги има оправдание ьа всичко.

Но също така виждам и отражението на мъжа си, когато устремено преследва целта си. Когато иска да бъде смел no matter what. Виждам себе си, когато говори за чувствата си и проявява емпатия. Виждам мъжа си, когато говори за честност и справедливост. Виждам себе си, когато винаги търси доброто и изхода във всяка ситуация.

И знаете ли какво. Така като се гледам отстрани се плаша. Виждам се и не ми е особено приятно. Опитвам се да променя нея, един, два, три пъти, но не се случва. Малко като да направиш забележка на детето си, че да се псува е лошо, мамка му………
Но също така виждам себе си и се гордея. Виждам какъв човек съм и се радвам, че успявам да предам своето виждане за живота на дъщеря си. Да, тя копира от нас всичко – и любовта към природата, книгите, спорта, самоконтрола, желанието да остане сама, като й прикипи, умението да отстоява принципите си…

Всичко – от интонацията, през отношението та чак до възгледите за света и живота, детето попива от нашите постъпки. Не животът го е очукал, не и на 4-5-6-7 годишна възраст, а семейната среда.
Да, всеки човек при раждането си има закодиран код, наречете го характер, но ние сме тези, които го донаписваме и чиито фини настройки правим. ​

Но знаете ли кое е хубавото в цялата история? Всички сме различни. В семейството майката и бащата са две единици, които се допълват. И обикновено няма нещо, което да е “дразнещо” едновременно и в майката и в бащата. И тук идва баланса. Детето вижда как майката нервничи и пъшка всеки път, когато трябва да се почисти, но вижда и бащата, който просто става и свършва работата без излишни приказки. То има възможност да изгради свое собствено отношение въз основа на видяното, да реши като кого да бъде. И въпреки това да се превърне в един уникален индивид, който буквално да сложи нас и всичките ни сбъркани представи за живота в малкия си джоб.

Затова, ако любимия си дразни с това, че всяка вечер гледа новините и обсъжда с пиперливи епитети случващото се, докато вие приготвяте вечеря и си тананикате с настроение, не се учудвайте ако детето вземе вас за пример, а не татко си.
Именно това е един от най-лесните и ефективни начини за промяна – чрез даване на добър пример. Дали детето ще се обърка? Не, даже има вероятност да вземе за пример поведението на бащата и да започне да пъшка колко е тежък живота (гледайки новините, например). Но пък позитивизмът е заразен. Ако един единствен член на семейството започне работа в посока към промяната, то ударната вълна рано или късно ще застигне всички.
Затова вземете нещата в свои ръце тук и сега, работете над себе си и, обещавам ви, положените усилия ще ви бъдат възнаградени.

​Хармонията (поне през по-голямата част от времето) е само на мисъл разстояние. Твоята мисъл.