В навечерието на един от най-хубавите празници ми се иска да ви споделя един текст, който пуснах миналата година по същото време. Спрях се на него, защото тази година още по-силно вярвам в казаното през 2018г. За разлика от повечето пъти, в които мислите ни имат нужда от пренастройка, a вижданията ни – от друг ъгъл, то понякога трябва само да се убедим, че сме прави и искрени със себе си.

Такава съм и аз, особено когато наближи Коледа.
Хваща ме яд, когато видя публикациите в социалните мрежи, из работата, по улиците, гласящи “Дарете!, “Споделете!”. Не трябва да сме такива само около Коледа. Целогодишно има десетки кампании, които да грабнат вниманието ни и да ни помогнат да зарадваме човек (или животно) в нужда. Разбирам, не е за всеки, не съдя никой, който не се проявява като доброволец – аз самата не съм постоянна, приоритетите е нормално да се променят. Да бъдеш доброволец, да участваш в благотворителни кампании, обаче трябва да е част от нагласата ни, от ежедневните ни дейности в онези моменти, в които можем да им се посветим истински. Не насила и не тогава, когато ставаме част от вълната фалшив ентусиазъм, която залива обществото в мига, в който заблестят коледните лампички по Витошка.

Организаторите на повечето кампании залагат на големите християнски празници, надявайки се, че хората тогава са по-щедри, по-чувствителни. Сякаш дори онези, които по принцип не са по тези “неща”, ще се променят. 
Напоследък обаче се убеждавам, че не е така. Все по-трудно се събират пари за дарения покрай Коледа, защото това се оказва времето, в което се сещаме за близките си по “онзи” начин. И вместо да дадем 10лв за непознат, палим колата и отиваме към близкия мол, редим се 30 минути на опашка за паркинга на магазина за играчки, поръчваме като обезумели на черния петък (миналия или по-миналия петък беше, че се обърхак?). Искаме козметика на -25% и нови ботуши за догодина на “до -60%”, защото такава промоция не е за изпускане. 

За децата си купуваме лего, кукли, поредния чифт пантофи, плюшени играчки, още плюшени играчки. За себе си пълним гардероби и хладилници така, сякаш светът свършва скоро и магазините повече няма да работят. Искаме да похарчим последните си стотинки и искаме да го направим сега! 
Разбира се, далеч съм от мисълта, че трябва да си купуваме неща само при нужда. Би било прекрасно, но е толкова утопично да си мислим, че е постижимо. Възхищавам се на онази малка част от обществото, която ефективно планира бюджета си и някои стоки като дрехи, обувки, екипировка, играчки, купува основно на намаления, следейки тенденциите в цените и пазарите. Познавам няколко такива и не мога да ви опиша колко труд се изисква да водиш такъв начин на живот.
Истински се възхищавам и на хората, живеещи минималистично, но и се питам – нужно ли е?
Рядко купувам подаръци заради идеята, че на Коледа или рожден ден се подарява. По-скоро обичам да взема нещо тогава, когато знам, че човекът отсреща истински ще го оцени.  
Да купуваме, но с мярка, с мисъл. Струва ли си да си вземем поредния евтин чифт обувки, защото е намален, или е по-добре да си вземем по-скъпия и качествен в друг ден от годината? И по-скъп непременно ли значи по-качествен? Това са все въпроси, които трябва да си задаваме, когато прекрачим прага на магазина и особено ако сме с децата си. Ако ще си купуваме поредната джунджурия за вкъщи да се запитаме – това ще направи ли дома ни по-уютен наистина, или просто ще е поредната събирачка на прах? Новата плюшена играчка ще бъде ли онази липсваща част от играта на “семейство” или просто ще прекара следващите месеци в кутията под леглото?
Искам да си повдигна настроението – искам ново червило. Но дали да си взема това за “без пари” от уж реномирана марка или да заложа на производител с кауза?

Нашето семейство е пример за това, че колкото и да се стараем да НЕ сме, децата ни в съвременния свят лесно се превръщат в консуматори. Аз бях от онези майки, които гордо заявяваха на всеослушание “Моето дете не иска нищо като отидем в магазина”. Да, защото за нас пазаруването обикновено е мисия – отиваме със списък, имаме цел. Но в един момент покрай общуването, рекламите (които, дори да не гледате телевизия, са навсякъде), връзката със света около тях – децата искат много. Искат всичко! 

Тази плюшка, тази топка, още една диадема, нова кукла. Сега, сега, виж как свети, колко е сладичко, трябва ми.

Така се случи и с Вики. Да, все още не се влачи по пода, ревяща, опитвайки се да ме убеди колко много иска поредната вещ. Да, не иска всичко, привличат я конкретни неща, с които наистина много си играе. 
Но в един момент аз самата започнах да се обърквам – защо може да харчим пари за книги, пътешествия, курсове, но не и за пухкави ключодържатели и пластмасови дрънкалки? Как да обясним на детето тънката разлика, която ние усещаме?
Как да му угодим, без да го ограничаваме? Как да го убедим, че вещите не ни правят щастливи, макар то сякаш да го знае? Как, отказвайки му сега, да сме сигурни, че в бъдеще то няма да навакса за пропуснатите благини? Как?
Все още нямам отговори на тези въпроси. Ежедевно в ума ми изникват други. 

Една от техниките ни за справяне е даването на личен пример. Но той може да бъде подвеждащ поради следната причина: пазарувате, нали? Ходите в големи магазини, където освен хранителни продукти има и аксесоари, дрехи? Посещавате големи търговски центрове? Ако отговорът е “Да”, то бъдете сигурни, че децата вече знаят, че човек има нужда да “ИМА”.
Това е едната пречка, с която трябва да се справите.  Да обясните, че ви трябва това, а не онова. И защо. 
При нас успешно работи “ходенето на мисия”. Почти всяко излизане си има цел – от “просто да си прекараме добре”, през “сладолед в центъра”, та чак до благотворителност. Да, играчките за една от кампаниите тази година (Операция Плюшено мече) отново избирах с Вики. За други (събиране на книги и играчки за децата в отделенията по нефрология и онкохематология в болница “Царица Йоанна”) – тя сама отдели от своите. И вече е наясно, че има хора, които просто нямат…. Смятам, че това е много ценен урок за едно дете, ако искаме да го направим съпричастно и по-малко консумиращо. Да види и обратната страна на монетата, за да може един ден само да си зададе въпроса – „Наистина ли имам нужда от това?“.

Един от най-успешните ни трикове вкъщи обаче е “наистина е много сладко това мече, но нямаш място за повече играчки в шкафа”. Така нареченият от мен “Трик на пълната кутия”. Къщата ни не се разтяга, както казва майка ми, така че е важно да се научим да живеем рационално и подредено в пространството, с което разполагаме.
Именно репликата “Нямаш място за повече играчки” работи най-добре у дома в последните години. За да получи нещо ново, Вики трябва да се откаже от нещо старо. Така хем поддържаме разнообразие вкъщи, хем подпомагаме някои кампании. Поне е нещо, казвам си, и обещавайки си догодина да бъда по-добра….​​

“В навечерието на новата година всички си правим равносметка. За това какво сме постигнали, какво искаме да свършим допълнително, как ще отслабнем, ще четем повече….
Моята равносметка е, че вървя бавно, някой път устремено, друг път не чак толкова, по пътя си. Пожелавам си догодина да е също така, с почивки на нужни и желани места, в подходящото време, за да заредя батериите.

Както всяка година си пожелавам всички ние да бъдем по-малко зависими от чуждото мнение и действия, по-отговорни за постъпките си, по-самостоятелни и по-вярващи в себе си.
По-малко да консумираме, повече да създаваме. По-малко да раздаваме и повече да се отдаваме.
Да бъдем по-смирени, по-уравновесени и по-уверени.

Да бъдем в състояние да кажем „Аз съм прекрасен човек„ всяка сутрин. А всяка вечер да имаме за какво да благодарим на себе си.

Да не се подлъгваме: по фалшивите емоции, поведения, по рекламите на наркотици по билбордовете и лекарства по телевизията. Да не се поддаваме на убежденията, че от нас не зависи нищо, че животът е такъв, че всички ни лъжат, че нямаме пари, приятели, почивка, сеястна работа, нормален шеф, воля.
Да вярваме повече, че с малко фини настройки на собственото ни самочувствие и жажда за живот можем да променим най-важното: себе си.

И в навечерието на новата година ви поздравявам с тази снимка. Тя събира в себе си почти всичките ми емоции за 2018.
Това е Вики, която два пъти годишно прави чистка на „излишното„. Част от вещите си хвърля, други дарява или подарява надолу по веригата.
Вики, за съжаление, Не получи единственото, което си пожела (чакаме доставка…), но за сметка на това получи всичко, което ние, възрастните (аз в най-голяма степен), искахме за нея. Успяхме горе долу да се придържаме към правилото за „четирите подаръка„ (нещо нужно, нещо желано, нещо за четене, нещо за носене) и бележим успех с всяка изминала година, но има какво още да се желае. Тя чисти, ние трупаме… 🙂

Защото сега, като родител, оценявам, че много трудно да спестиш на детето си онова, от което ти се нуждаеш, което сам искаш – за себе си и за него. Трудно е да убедиш детето в нещо, в което не вярваш и е още по-трудно да започнеш промяна. А тя започва от нас самите. Лесно е да си мислим, че променяме другите. А децата ни помагат. Особено в най-консуматорските съвременни празници ни дават един много важен урок. Показват ни, че ние сме тези, които се нуждаем от повечето коледни подаръци. Ние, отговорните възрастни родители, които винаги знаят най-добре от какво се нуждае другия. Срещъ една играчка ние получаваме в замяна усмивките и щастливите погледи, които са нашият най-голям подарък. Мислим си, че даряваме детето с внимание, любов, радост. А тези, последните, се получават и по-хиляди други начини, кой от кой по-трудни, но и по-пълноценни.

Консумирайте с удоволствие и мярка! Весели празници