Слънчев пролетен ден е. Разхождате се в парка, птички пеят, почти няма хора. Само вие и вашето семейство сте и си изкарвате чудесно. На края на алеята виждате позната фигура – дядото, който вече от няколко години продава балони на ъгъла. През годините на балоните компания започнаха да правят торбичките със семки, сокчета и малки пакетчета желирани бонбони. А от тази година има и плюшени играчки. 
​Започвате да се потите. Децата веднага фиксират сергията и още преди да са поискали, вие сте готови да кажете “Не може”, въпреки че искате да изкупите всичко, за да видите щастливите им лица.


​На това сме научени всички и, макар да се опитаме да го потискаме, този начин на мислене често изплува на повърхността. Трябва да имаме, за да сме щастливи. Живели във времена на неосъзнати лишения, много от нас са израснали с мисълта, че трябва да наваксат за пропуснатите ползи. Да имат всичко, по всяко време, за да запълнят някакви имагинерни липси от детството си.
Започваме да трупаме. Домовете ни са пълни с вещи, децата ни се къпят в купища непоискани играчки, носят неудобни, но красиви дрехи. Ние самите ги искаме за тях. Имането е символ на благополучие, на богатство, на дом пълен с любов.


Всъщност, по този начин нашите незадоволени желания излизат на повърхността. Нищо че като деца имахме само едно балканче и обикновени кецове, вместо светещи маратонки. Бяхме щастливи с малкото, което нашите родители можеха да ни осигурят. Но в един момент пазарът се отваря и вместо един, на витрината в магазина има няколко велосипеда. Чичо ни няма нужда да ни носи дънки от чужбина, защото на Витошка (видна столична улица, бел.авт.) се предлагат предостатъчно модели. Родителите ни се възползват с пълно право от света на неограничените възможности, който изведнъж се открива пред тях – дрехи, пейджъри, мобифони, компютри, принтери, огромен избор на обувки, тениски, якета.

Днес, вместо да се радваме на нещата, които имаме и сме постигнали, ние искаме още и още. Виждаме всичко, което пазарът може да ни предложи и го желаем на мига. Грабим с пълни шепи, за да движим икономиката напред. 
Така с времето превръщаме не само себе си, но и децата си в свръх-консуматори. Те започват да се сравняват и да си завиждат на база материалното, а не на база ум, преживявания. Важно е кой какъв телефон има, вместо това дали е пътувал това лято или каква интересна книга е прочел. 

Мнозина от нас практикуват шопинг терапия, за да се справят със стреса след работа, вместо да се разходят в парка. Други се тъпчат като обезумели с най-различни ястия, опитвайки се да пропъдят тъгата. С вещи запълваме отворените пропасти, вместо да се обърнем към себе си и да положим истински усилия, надниквайки в дълбините на душата си.
Точно това трябва да спестим на децата си – да не ги ограничаваме емоционално, натоварвайки ги битово. Мислим си, че им правим голяма услуга, когато ги затрупваме с вещи, но всъщност не им помагаме да осъзнаят най-важното: не е нужно да имаме всичко, за да сме щастливи.

Все повече изследвания доказват връзката между свръх-консуматорството и стреса. Деца, които живеят в среда пълна с вещи, стават разсеяни, нервни, не успяват да разграничават важно от маловажно, не използват въображението си. Трудно правят избор, когато са изправени на кръстопът.

Как да се справите с консуматорските изблици на детето си? Лесно е. 

На първо място самите вие бъдете за пример. Никой не казва да се превърнете в абсолютни минималисти, но и не запълвайте емоционалните си липси с покупки. Покажете на детето си, че за вас разтоварването от тежкия ден представлява разходка в парка, четене на книга, прегръдка, а не нова рокля, обувки или шоколад, изяден на крак.

***

Когато отказвате нещо, кажете защо не може да го вземете. Накарайте детето ви да помисли – трябва ли му? Ако да – защо и как смята да го получи? Ако детето ви много желае нещо, намерете начин то само да направи така, че да се сдобие с него. Но да не е наготово. Много е лесно да кажете “Не може, няма как да имаш всичко”, когато на щанда в магазина си хареса играчка, която нямате намерение да купувате. Вместо това, може да му кажете – “Добре, кажи ми какво смяташ да направиш, за да я получиш”. Това при по-големите е особено работещо. Сами ще се учудите какви идеи имат в главите си. Някои ще си кажат – то е малко, не разбира. Но само така ви изглежда. Дори на едногодишно можете да го обясните. По-трудно ще е докато са малки да угаждате или да казвате просто “НЕ”, отколкото да положите малко повече усилия сега, за ви е лесно после. 

***

Не прекалявайте с отказите. Понякога имаме нужда да се поглезим, животът не е само “трябва” и “не трябва”. Правете си подаръци по поводи. Или си подарявайте преживявания, вместо вещи. Много добра практика е въвеждането на така нареченото “четворно правило” за рождените дни. Според него, за този повод трябва да се ограничите до 4 неща, които детето ви да получи като подаръци: нещо нужно, нещо желано, нещо за носене и нещо за четене.


Освен желанието ни да осигурим на децата си нещата, които ние не сме имали, много от нас страдат и от неконтролируемо желание детето винаги да е доволно. Редовно сред бабите се чува “Само недей да плачеш”. За нас, възрастните, детският плач е като уред за изтезаване. Бързаме да дадем това, което детето иска, само и само да се успокои. В резултат на това какво се получава? Сигурно си мислите, че децата стават доволни и щастливи. Напротив! Превръщат се в поколението на вечно задоволените желания
Каквото е и нашето.

Гладни сме – поръчваме си пица.
Жадни сме – правим пет крачки и си купуваме вода.
Купонясва ни се – отиваме на бар.
Нямаме яке – молът работи до късно и има десетки магазини.
Скучно ни е – грабваме телефона.
Нямаме пари – теглим кредит.

Всичко може да се случи на мига и децата го научават от нас. Светът, в който живеем, предлага неограничени възможности и мнозина живеят с мисълта, че всичко може да се получи веднага, на мига. Прехвърляйки това върху децата си, ние рискуваме да не ги научим да полагат усилие, да проявят търпение и да ценят малките радости в живота – като глътката вода от планинската чешма, вкусният сандвич след изтощителен преход или обаждането от приятел, с когото не сме се чували отдавна.