Знаете ли кое е най-хубавото усещане на света?
Усещането за независимост.
Да, точно така.
Не е нито нежното докосване на морския бриз рано сутрин.
Нито е целувката на любимия ни след дълго остъствие.
Не е прегръдката на детето ни вечер или признанието, че сме изпълнили всички работни задачи успешно.
Това да се почувстваме независими е едновременно най-хубавото, но и най-плашещото усещане на света.
В един и същи момент ти знаеш, че всичко зависи от теб – мислите, действията, емоциите ти.
Няма друг човек или сила на земята, която да е отговорна за състоянието ти и ти имаш пълна, абсолютна власт над себе си.
Летиш.
Заедно с властта обаче на плещите ти тежи и най-голямата отговорност – отговорността за себе си.
Изведнъж осъзнаваш, че не можеш с лека ръка да кажеш “Заради него страдам”, да се свлечеш на пода отричайки, че от теб не зависи нищо и да се примириш.
Напротив.
Имаш възможността и задължението да решиш проблема, а това си е трудна задача, не мислиш ли?
Толкова сме свикнали нещата да зависят от други хора и обстоятелства, че сме се превърнали в едни примирими роби.
Принизяваме се, оставяме се в чуждите ръце и позволяваме дори собствените ни емоции да зависят от други хора.
Позволяваме слабостите на близките ни да станат наши лични.
Лъжем се, че е защото сме съпричастни.
Истината е, че просто правим това, което е най-лесно!
Да си безотговорен спрямо себе си е лесно и приятно – не полагаш никакви усилия за нищо.
С отговорността идват проблемите, конфликтите, неразположенията.
Кога сте чували двойка при спор да каже:
„Твоята самоувереност ме кара да се чувствам липса на уважение, защото като бях дете непрекъснато се борех за признание и сега имам нужда аз да бъда по-силна от другите!„
Ха, ха….
По-скоро ще изкрещя: „Държиш се като надут пуяк! Много си зле! Караш ме да плача!”
Случвало ли ви се е партньора ви да сподели: „Нуждите ни от любов се различават, но много ми се иска след работа да ме прегръщаш повече. Също ще те разбера, ако не го правиш…….„
По-скоро „Ти не ме обичаш вече…..„
Нали?
Няма човек, освен теб самия, който изцяло да разбира чувствата ти.
Да осъзнава и приема нуждите, желанията ти.
Половинките и приятелите ни не четат мисли, няма и да се научат да го правят. Не е и нужно.
Ако ние самите не вземем нещата в свои ръце, ако не започнем гласно да изразяваме желанията си, чувствата си, то никой няма да ни разбере.
Ситуацията не е
Той не ме разбира
а е по-скоро
Аз не умея да се изразявам
Боли, нали?
Като деца сме зависими от родителите си – те ни осигуряват дом, храна, образование. Като пораснем искаме да сме независими от тях, но често се случва обратното – скъсяваме дистанцията още повече. Както са ни помагали в детството, така ни помагат и със семейните проблеми – да, с тези на новото ни семейство. Сякаш подсъзнателно ние очакваме това от тях и те нямат нищо против – особено в България е разпространено виждането, че “заради децата си живея”.
Така родителите ни в един момент не водят свой собствен живот, а се оказват зависими от нашата … зависимост към тях.
Важно е от ранна детска възраст да показваме, че родителите имат различни роли освен на майка и баща. Те са съпрузи, приятели на други хора, имат разнообразни интереси. Особено важно е да покажем колко сме независими в чувствата и действията си – тук идва умението да проявиш самостоятелност и твърдост тогава, когато ти е най-трудно. Да създадеш здравословни граници и да ги отстояваш. Да не се срамуваш или страхуваш да споделиш какво чувстваш. Емоционалната интелигентност е ключова за добрата комуникация – онази с децата ни, с родителите, но и с нас самите.