Внимание. От този материал може да ви заболи.


Някои са го преживели, други все още го преживяват, трети тепърва ще го осъзнаят.

Има и такива, които никога няма да го разберат.


Усещането да докоснеш себе си толкова навътре, сякаш хирург пронизва със скалпел душата.


Транзакционния анализ е онази част от психологията, която ме вдъхнови да създам този блог. Тази теория се основава на схващането, че решенията, които взимаме тук и сега, са в следствие на неща, които са ни се случили преди много години, когато всъщност са били необходими за оцеляването ни. В повечето случаи е трябвало да си останат тогава – пренасянето им в настоящето не е градивно, но се е случило.
Става дума за решения, които сме взели и отношения, които сме имали към света или близките си. Според създателя на танзакционния анализ, Ерик Бърн, тази система изучава и предсказва изменението на поведението на човека, основавайки се на трите състояния на Егото ни.

Повече за всяко едно от тези състояния можете да откриете в различните рубрики на блога ми, тъй като тази теория е водещата в класифицирането на статиите тук.

Но, все пак, накратко:

Аз-Дете е състояние, което ни връща обратно към времето, в което сме се чувствали беззащитни, несигурни, търсещи любов и внимание. Поведението ни в това Его състояние е незряло, инфантилно, искаме нещата сега… веднага. Способни сме не само да се разплачем, но и да се тръшкаме, в опит да постигнем желаното.

Аз-Родител е състояние, свързано с онова, което сме възприели от родителите и авторитетите в живота си. Всяко „трябва“ и „не трябва“ е в следствие на това състояние. Когато наставляваме, забраняваме, окуражаваме, обгрижваме – ние сме в ролята на Родителя. Той се обажда винаги в стресова ситуация.

Аз-Възрастен е състояние, считано за най-необходимото, за да оцелеем в света. То е посредник между останалите две и носи баланса. Възрастният е рационален, неподвластен на стреса. Той взима нещата в свои ръце, преценява рисковете, действа логично. Това състояние се заражда у човека още към 9-10 месечна възраст, когато детето постепенно започва да подлага на съмнение и преоценка казаното от родителя.

Животът ни е белязан от тези състояния на Егото и почти непрекъснато минаваме от едното в другото. Всяко едно от тях е нужно, за да можем да преминаваме през различните ситуации, през които живота ни води, но е важно да подхождаме съзнателно и да сме наясно кога, какво и защо го правим. Кога в нас говори Детето, кога – Родителя и кога – Възрастния. Да разграничаваме трите състояния в различните ситуации, в които попадаме, е трудно, но напълно постижимо с малко упражнения.

Детето в нас се обажда всеки път, когато искаме да кажем „Няма пък!“. Винаги, когато се почувстваме ощетени, неразбрани… Родителят се появява, за да спаси положението, да смъмри, да каже: „Трябваше да ме послушаш“. Възрастният, от своя страна, ще дойде и ще каже: „Спокойно, всичко е наред, явно имаш нужда да се почувстваш оценена. Кажи ми как да ти помогна?“.


Иска ми се да наблегна на важността на его състоянието Аз – Възрастния и да дам стимул да работим върху себе си.

Защо е толкова важно да се стараем да сме винаги в това състояние? Какво му е специалното?
Истината е, че ако не отглеждаме и възпитаваме децата си от позицията на възрастни, объркваме изцяло процеса по съзряването.


Дете да възпитава дете не звучи логично, но и родител да възпитава дете също – това е до време. В един момент родителят трябва да се превърне във възрастен, защото детето ще порасне. И тогава единствената логична комуникация е тази между двама възрастни.

Детето и детето ще обръщат всичко на игра, ще се сърдят лесно, ще има борба за надмощие. Ако родител и родител взаимодействат се получава горе-долу същото, но с една допълнителна нотка на снизхождение – ще търсят кой е по-важния, по-знаещия. Ще има борба за надмощие.

Родителите са длъжни да работят върху себе си в посока това да бъдат адаптивни, рационални възрастни. Да се стараят да търсят баланса, влизайки в ролята си на такива.

На какво учи ролята на възрастния?


Децата учат от нас, че възрастния може всичко. Той контролира ситуацията и винаги намира решение.
Да се изправим пред проблем и да кажем: „Не мога, предавам се“, търсейки причината за провала в другите, е реакция на детето. Реакция на родителя в случая е отново да се обърне към другите, търсейки ги в ролята на спасителен пояс, наставлявайки с „трябва това – трябва онова“. Възрастният ще заяви, че е изпаднал в трудна ситуация, ще си позволи да признае, че се чувства слаб и след това ще намери най-доброто решение.


„Направи ме щастлив“, „Трябва някой да ми помогне“, „Никой не го е грижа за мен“, „Трябва да пийна, за да се отпусна“, „След края на работния ден имам нужда да погледам телевизия, за да отдъхна“ са все детски призиви.

Възрастен, който се сърди на хората около себе си, особено на децата си и наказва хората около себе си с мълчание, всъщност е дете, което се сърди на … друго дете.

Възрастен, който непрекъснато се тревожи и се съмнява в способностите си е дете, което не се чувства сигурно и не вярва в себе си.

Възрастен, който винаги държи да е прав, всъщност е дете, което иска да се докаже пред света.

Възрастен, който често използва мой, моето, това си е мое, не ми пипай нещата, всъщност е дете, което търси себе си и своето място, на което да се почувства сигурно.

Възрастен, за когото всичко е „трябва да“ и „трябваше“ е в ролята на Родител.

Възрастен, който завижда, търси причината за проблемите си в другите и негодува срещу света, е в ролята на Родител. Възрастен, който смята, че винаги е прав и трябва да помогне на другите, е в ролята на Родител.


Всяко едно от трите състояния на егото се проявяват и живеят в нас и малцина са тези, които успяват да бъдат постоянно в абсолютна хармония и разбирателството със себе си, без травми и наранявания.

Всеки от нас обаче иска да бъде спокоен, щастлив, успешен.
Това се постига само и единствено чрез поглед навътре и приемане.
Да приемем, че нещата са в наши ръце.
Това дава сила.
Използвайте я.