Ако започнем да уважаваме децата си като големи хора, то това е първата крачка към това да уважаваме всички около нас.
Така започваше този пост, когато го подготвях в началото. Една дискусия в Инстаграм обаче ме подтикна да го променя и да се завъртя около друг въпрос – този за уважението към себе си. Осъзнах че за мнозина ще бъде трудно да уважават децата си, защото не изпитват същото към себе си. В доста голям процент от случаите успяваме да научим много неща от по-малките, но по този въпрос е опасно да рискуваме – чувствата и емоциите те изследват. Наблюдават ни, попиват нашите реакции и си вадят изводи. Най-добре би било да им дадем правилните сигнали.
Какво означава да уважавам себе си?
Едно единствено нещо – да използвам и приемам цялата палитра от цветове на душата си. Да си признавам, когато съм уморен, наранен. Да заявявам открито на света, че имам нужда от помощ. Да не правя чудеса от храброст или обратното – когато покорявам върхове да се гордея с това.
Да зная кога компромисът със себе си е нужен и на място и кога мога да си го спестя.
Много хора живеят погълнати от предразсъдъците на модерното общество.
Майката трябва да се грижи за домакинството и за децата, защото мъжът ходи на работа и изкарва пари.
И тя трябва да прави това по 24 часа. Когато съпругът й се прибере от работа тя да няма смелостта да каже “Уморена съм, ще сложиш ли вечерята”, защото е прието, че не е редно.
Когато децата са при баба и дядо тя отново трябва да се грижи за домакинството, защото така е редно. Невъзпитано би било да вдигне крака на дивана и да прекара целия ден с книга в ръка, докато съдовете чакат в мивката. Битовизми, но за съжаление познати на много семейства.
Не било редно майката да плаче пред децата, да проявява слабост. Дали сдържайки сълзите си показва на децата, че е силна и уверена? Всъщност малките създания имат уникалната способност да виждат под обвивката ни. И точно когато се правим на такива, каквито не сме, да ни разкрият. На какво ги учи това? Учи ги единствено, че е напълно нормално да не си признаваш как се чувстваш. Че е редно да стиснеш зъби и да направиш това, което се очаква от теб, вместо това, което ти е на сърце. Всеки път.
Нека поговорим в примери.
Какво би се случило ако вие, майка на две деца в майчинство, поемете на плещите си целия товар около домакинстване и отглеждане, както се случва масово? Причините много жени да го допускат са две:
– не се чувстват спокойни с половинките си, притесняват се от факта, че нещата няма да бъдат свършени така, както те са си представяли, искат да контролират ситуацията и не могат да се адаптират към промяната
– спазват очакванията на обществото, че жената трябва да поеме напълно грижите за домакинството и то е приоритет в живота й, понякога дори преди децата
Накрая ще се случи така че един ден, връщайки се на работа, ще правите същото, плюс ходенето в офиса. И не, за мъжа ви това няма да означава просто “тя не прави нищо”, както много жени си мислят. За повечето мъже горепосоченото поведение всъщност означава “Тя е велика, тя може да се справи с всичко”. Може да пазарува, да мъкне торби, после да сготви, да изчисти, да забавлява децата и след всичко това да няма никаква нужда да се види с приятелки на по чаша вино.
Мили майки,
ако се припознавате в горните редове, знайте че никой няма да забележи от какво имате нужда, докато не го споменете.
Сигурно се страхувате да си го признаете, да зарежете домашните задължения и да оставите мъжа и децата да вечерят “каквото намерят”, докато се забавлявате с приятелки навън. Няма да понесете недоволството на мъжа си? Ще се притеснявате какво е яло детето? Страхувате се, че къщата няма да е подредена под конец, когато се върнете?
В това да правите всичко и да не признавате умора, отегчение, има нещо мазохистично. Някакъв вътрешен порив да се правите на велики, в същото време давайки грешни сигнали:
Аз мога да не спя
Аз мога да гледам децата сама
Аз мога да не се къпя с дни
Аз се харесвам несресана
Аз мога да готвя всеки ден без почивка
Аз мога да живея без никакво време за себе си
Аз мога да пускам миялна, пералня, прахосмукачка, ти не знаеш как
Аз съм щастлива от това
Не за пръв път споменавам как трябва да говорим за това, което изпитваме. Никой не е длъжен да чете мисли и да гадае добре ли сме, зле ли сме.
Когато съм гладна да кажа “Гладна съм”
Когато не ми се готви да кажа “Измисли нещо за вечеря”
Когато искам да съм с мъжа си да кажа “Не, не излизай с момчетата тази вечер”
И тук идва разковничето – да не очакваме половинката ни да направи точно това, което бихме направили ние. Да поемем отговорност за това, което ще произтече от споделянето на нашите собствени чувства.
Мъжът ми най-вероятно няма да сготви така, както аз бих сготвила. Някои сигурно ще поръчат храна. Сигурно ще помрънка, защото му се е излизало довечера.
Но аз съм напълно ок с това, защото съм направила най-важното – поела съм отговорност за чувствата си. Споделила съм ги. И бера плодовете на труда си..
ИЗКУСТВОТО ДА КАЗВАШ “НЕ”
Ако не сте я прочели, препоръчвам ви книгата на Йеспер Юл “Изкуството да казваш Не”. Особено ако сте от онези хора, които винаги се съгласяват с всичко, дори да са на ръба на силите си.
Кажете “Не, няма да сгъна прането сега”, “Не ми се ходи до магазина, изморена съм” и “Не, не може да дойдеш вкъщи днес, искам да остана сама”. Делегирайте, споделяйте, дайте знак на хората около вас от какво имате нужда.
ПРИЗНАВАЙТЕ, КОГАТО ИМАТЕ НУЖДА ОТ ПОМОЩ
За много хора това би означавало да заявят на целия свят, че са слаби. Че не могат да се справят, не стават за нищо. Всъщност е обратното. Да си признаеш, че имаш нужда от помощ, е умение, важно за оцеляването ни в света. Важно за това да се съхраним в добро физическо и психическо здраве. Никой не се нуждае от самоуверена, но изнервена и изморена до краен предел жена, приятелка, майка.
ПРОЩАВАЙТЕ НА СЕБЕ СИ…
… и се простете с чувството за вина. Много майки, отдадени на децата, мъжете и къщата, се чувстват виновни, когато не са се раздали на 100%. Ако купчината с дрехи за сгъване расте със скоростта на светлината, а те вместо да я подреждат, си правят маска на косата и си оправят маникюра, изпитват вина, че се грижат за себе си, вместо за другите. Това чувство дава отражение не само върху домакинството, а и върху работата ни, отношенията ни с приятели, роднини, колеги. Изпитвайки вина, че сме избрали себе си пред другите, ние поставяме себе си в капан. Най-лошото е, че учим и децата си на това, че нашите нужди са винаги на заден план.
НЕ СЪЖАЛЯВАЙТЕ…
…за чувствата си, за грешките си. Извиненията поднасяйте в случай, че нараните някого. Да се извините за нещо като това, че сте легнали да спите с бебето, вместо да шетате, е като да се извините, че просто живеете. Подреждайте приоритетите си и слагайте себе си на първо място. Защото ако вие не се чувствате добре, то няма как да сте от полза на другите.
Уважението към себе си се гради дълго, с постоянство.
Разбира се, горните примери не означават да абдикираме тотално от задълженията си към семейството. Да оставим ревящо, гладно дете да се оправя само, защото ние искаме да си почиваме, не е и никога няма да бъде редно. Затова не бива да бъркаме егоизма с уважението. Има някои неща, някои компромиси, които си струва да бъдат направени. Да проявяваш уважение към себе си не означава да не обръщаш внимание на другите, напротив. Себеуважението изключва агресията, егоизма. Част от него е умението да изразяваме мнението си, но в същото време да зачитаме мнението и нуждите на околните. Така ще можем да подредим приоритетите си и да позволим на хората около нас да получат обратна връзка. Когато сме честни със себе си и с другите правим най-доброто – създаваме открита, стабилна емоционална връзка. А именно тя седи в основата на щастливото семейство.