Уважавате ли се?
Подкрепяте ли се?
Знаете ли кога да кажете “НЕ”?
Ако сте отговорили с “ДА” на тези въпроси – поздравления. Надявам се да сте искрени със себе си и с мен, защото това би означавало да сте в щастливи с това, което сте.
Повечето от нас обаче се колебаят – уважаваме се понякога, подкрепяме се, когато се налага, казваме “НЕ” само от време на време. Всичките си решения напасваме спрямо обкръжението си, а не спрямо себе си.
Решенията си днес взимаме въз основа на това какво сме получили като възприятия и примери в миналото. Следователно тези, които са научени винаги да се съобразяват първо с околните, защото тяхното собствено мнение е второстепенно, не подхождат с уважение към личността си. Онези, които очакват одобрението на другите, не са научени как да оказват подкрепа сами на себе си. Други, които поставят желанията и нуждите на половинката пред своите – не разпознават и не удовлетворяват напълно собствените си потребности. А един човек, който не може да разпознае кога е на предела на силите си, или още по-лошо – разпознава, но не уважава границите си, в един момент избухва и започва да проявява агресия към околните – все те са му виновни, заради тях прави всичко. Появяват се очакванията, а с тях и разочарованията.
Искаме да се научим как да задоволяваме желанията на децата си, но всъщност не можем да се справим със своите. Често ние дори не знаем какво искаме, от какво се нуждаем – толкова е вкоренена мантрата да помагаме на другия, че ние не можем да се погрижим за своите собствени тяло и душа. Не можем и да поискаме помощ, ако изпаднем в нужда.
Затова е важно да застанем пред себе си и откровено да си признаем какви сме и защо сме такива. В това няма нищо обидно, нищо срамно, нито прекалено егоистично. Не се изискват никакви усилия, освен да бъдем искрени със себе си. Само когато успеем да го направим, ще имаме правото да изискваме от децата си да бъдат такива и онакива – каквито ние ги желаем. И само тогава, когато познаем себе си, ще можем да видим какво всъщност стои зад темперамента на хората около нас.
Ще успеем да поставим НАШИТЕ граници.
Ограничителната линия, която казва на другите докъде се простират търпението, любовта, емпатията ни, осигурява спокойствие и щастие. Границите ни дават сигурност, предвидимост. Показват с лекота на другите кога са успели да нарушат личното ни пространство и им казват “Спрете!”. Предпазват ни.
Много хора обаче поставят граници, които не спазват – допускат изключения или напълно вдигат бариерата. Не друг, а те самите прекрачват често чертата, за да не обидят другия, за да направят добро (на другите), за да направят компромис (със себе си). Но всичко това ги въвлича в кръговрата на отрицанието – отричат тяхната същност, за да се опитат да се впишат в нечии други рамки. Поставят себе си на заден план и в същото време объркват човека, който е прекрачил отвъд тяхната защитна стена – защото той няма ясна представа какво да очаква.
Спазването на границите ни е трудно. Та ние цял живот живеем в свят, в който сме учени да уважаваме ближния, да правим добро, хората на първо място, “дай му играчката, виж го че плаче”. Но не сме научени как да откриваме кои са онези моменти, които ни карат да губим баланс, за да можем да ги разпознаем навреме и да не пропаднем в пропастта на себеотрицанието.
Има много хора, които добре познават границите си, винаги ги отстояват, но се питат какво не им върви. Проблемът е, че в желанието си да предпазят себе си, те подават неправилните сигнали у другите – толкова ревностно пазят замъка си, че създават впечатление за абсолютни егоисти.
Говоря за тези хора в трето лице, защото аз не съм от тях. Аз съм от онези, които се опитват да отстояват себе си, но много често се похлъзват върху “заради другите” и падат с главата надолу. Един път съм категорична, обърната изцяло към себе си и своите нужди, в следващия се питам “Защо съм толкова лоша?” и отново пренебрегвам себе си. Това често предизвиква фрустрации в живота ми, защото не допуска на предвидимостта да се настани трайно в ежедневието. Близките ми често се изненадват от мен, защото в един момент съм твърда и непримирима, в другия забравям за себе си и правя чудеса от храброст. Промяната е много трудна, но е напълно възможна и виждам това с всеки изминал ден.
Тайната е в общуването. Всичко може да се обясни, всяка граница да се отстои, със средствата на емпатията. За да поставите границата, но и да не обидите човека отсреща, трябва да проявите разбиране към желанието му, да изкажете своите нужди и да предложите алтернатива. Това да бъде всеки път, без изключение и без чувство за вина. И, най-важното: да сте готови да чуете чуждото “НЕ”. И да знаете, че то няма общо с вашето.
“Разбирам, че нямаш търпение да се видиш с компанията, но аз наистина нямам физически сили да излизам повече. Имам нужда да се прибера вкъщи. Може да отидеш сам.”
“Личи си, че си имал много тежък ден на работа. Аз обаче имам нужда да изляза. На ръба съм и ми трябва точно една разходка в парка. Дали ще имаш сили да гледаш детето за един час? После ще осигуря спокойствие и на теб.”
“По всичко личи, че много искаш да тропаш с тези барабани, но в момента работя и знаеш, че когато съм на компютъра, имам нужда от тишина. Може да си избереш тиха игра, а когато приключа – шумна.”
“И аз на твое място бих искала да играя още, но мама и тати имат нужда да си починат и да прекарат време заедно, а ти – да се наспиш. Утре сутринта ще си измислим много хубаво забавление.”
Всички тези примери могат да приключат тук, а могат и да продължат под формата на спор или дискусия. Мога да отстоя желанието си да не изляза, въпреки че половинката ми настоява да бъдем заедно. Аз знам, че той ще се чувства самотен без мен, че иска да прекараме повече време заедно, че всички ще питат къде съм и той ще се чувства неудобно да обяснява. Но ще имам ли капацитет да изпълня неговите желания, ако моите нужди не са заводолени? Ако не- значи трябва категорично да отстоя позицията си, без да се чувствам гузно, че съм обърнала внимание на себе си. Ако да – да го направим! Да излезем! Само че след това не бива да виня мъжа си за умората в края на вечерта или за скучните разговори, които съм провела. Защото можеше да си остана вкъщи, както ми се искаше…
Говорихме си за границите при децата, но истината е, че за да ги разпознаем и спазим, трябва да се концентрираме първо върху нашите. И да ги уважаваме. Защото ако ние не ценим себе си, ако не можем да си кажем “НЕ” и да спрем, когато е време, то нямаме абсолютно никакво право да изискваме тези неща от другите.