Поемам отговорност за думите си. Ще го направя и с чувствата и с мислите си.
И така ще променя света около себе си.
Аз сама съм отговорна за собственото си щастие.
След статията за границите и за това колко е важно да ги отстояваме, е време да разнищим и темата за отговорността. Много често не успяваме да кажем “Не”, защото дълбоко в себе си се чувстваме отговорни за другите хора, за техните емоции. Сякаш така подхранваме егото си и ставаме изключителни, незаменими. Попадаме в един капан, от който измъкването е трудно – защото колкото повече отговорности имаме спрямо чуждите мисли, действия и чувства, толкова по безотговорни ставаме към себе си.
След известно време в душата ни започват да се заселват и неоправданите очаквания – те лека полека ще изяждат провизиите ни, оставяйки празнини след себе си. Изведнъж се чувстваме изцедени, изтощени, неспособни да удовлетворим не само чуждите желания, но и своите собствени. Хора без цел и посока, без смисъл в живота. Нищожества.
Спрем ли да отстояваме границите си, твърдейки че “трябва да го направя” и “просто нямам избор” сваляме от плещите си всякаква отговорност за собствения си живот. Много по-леко се живее, когато разчиташ на другите – да ти осигурят прехрана, да те усмихнат сутрин, да те разберат, когато си тъжен. Просто се примиряваш и започваш да съществуваш в един свят, в който не е нужно да се полагат никакви усилия. Вегетираш и чакаш някакви неща да ти се случат, като междувременно обвиняваш другите за своите неволи. Удобно, нали?
Има изход от този отровен модел на поведение. И той е в осъзнаването на факта, че човек винаги има избор и винаги носи отговорността за него.
След това идват приоритетите – осъзнайте кои са нещата, които правите за своя изгода, за изгода на другия и ги подредете по важност.
Преди време и аз се опитах да попадна в спиралата на негодуванието – всъщност, няма да ви лъжа, често се подхлъзвам и падам. Но после следвам един от златните съвети на Маршал Розенберг и веднага сменям “трябва” с “искам”. Всичко става много по-лесно!
Понякога ми беше ми много трудно да водя детето на кооператив (повече за това ще разкажа скоро). Не е особено далеч, но не е и в квартала ни. Основно аз се занимавам с возенето сутрин. И често в живота ни се появява дилемата “защо не бяхме като другите и не си записахме детето на градина в квартала?”, а компания й правеха няколко “но”, “трябва” и “нямам избор”.
Ядосвах се, че основно аз шофирам сутрин. Но после осъзнах – аз така съм избрала да бъде. Винаги мога да прехвърля тази отговорност на мъжа си, но ми беше по-удобно аз да съм основният шофьор, поради редица други причини.
После осъзнах – приоритет за мен е детето ми да бъде гледано по определени от мен критерии, които кварталната градина не покриваше. И ние бяхме избрали да си причиним известен дискомфорт, в името на това да имаме щастливо, играещо и будно дете. Приоритети. След това всеки път, в който ми идваше нанагорно, си казвах – “Аз си го избрах. Можем още сега да я преместим в квартала, но искам ли?“. Не исках.
Започнем ли да мислим позитивно, да осъзнаваме, че сме отговорни за това, което сме си причинили, идват и допълнителните плюсове – по-лежерна организация на деня, нови приятелства и тн. Но за тях ще си поговорим в специална статия за алтернативните детски градини.
По отношение на отговорността, една от първите крачки в посока осъзнаването й е да се отървем от паразитните изрази с частичката “Не”.
Сякаш за всичко, за което нямаме отговор или ни мързи да си дадем сметка, казваме “не зная”, “не мога”, “нямам избор”.
Използваме ”Не ме обичаш„, вместо „Обичай ме„ или „Не ме уважаваш достатъчно„, вместо просто да изкрещим “ДА” на промяната и да осъзнаем, че хората срещу нас не четат мисли и ако ние не им кажем как по-точно да ни уважават и обичат повече, ще си останем само и единствено с едни неоправдани очаквания в джоба.
И няма как да бъде иначе. Всички ние сме различни, а желанията ни – още повече. И за разлика от някои общоприети норми във възпитането, няма как да сме сигурни, че отсрещната страна иска да каже точно това, което ние чуваме. От жестовете, от интонацията, от тембъра.
Когато човек всеки ден отива на работа с нежелание, мислейки си как се прибира вкъщи, още преди да е започнал работният ден – това е негов личен избор. Може да направи две неща – да потърси хубавото в работата си или да я смени. Да осъзнае, че всъщност работи наблизо и не губи време в пътуване, колегите му са симпатични, научи френски, покрай всичко, и пътува доста в чужбина, което му харесва.
Ако това не работи – може да си потърси друга работа, но осъзнавайки, че това ще му причини известни неудобства – излизане от зоната на комфорт. Защото, макар и да недоволства, този човек е на място, на което се чувства удобно и смяната на средата би причинила известни сътресения. Избор винаги има и ние носим отговорността за него.
Друг паразитен израз е “Не очаквах това от теб”
Това ли е начинът да уведомя човека срещу мен, че не е изпълнил желанията ми, че не е прочел мислите ми? Има голяма вероятност отсрещната страна всъщност да се е старала, да се е надявала, че ще ме направи щастлива, но да се е провалила и да е пропаднала в тази пропаст на липса на комуникация и директно изразяване.
Също като „Направих го заради теб“.
Ние никога не правим нещо заради другите. Никога. Правим го само защото въпросното действие ще ни накара да се почувстваме удовлетворени. Ще погали като с перце някоя частичка от душата ни, която има нужда от любов, хубава дума, добра оценка. Искаме да задоволим нуждата си да се почувстваме оценени. За съжаление много често използваме изразът „Исках просто да си щастлив“ когато всъщност съжаляваме за даден избор. Или просто не сме способни да поемем отговорност за него, въпреки че осъзнаваме, че е нещо, за което всъщност дълбоко в себе си копнеем.
“Не, не не”
Не прави това, не ходи там, не се виждай с тези хора.
Непрекъснато намаляваме дистанцията, вместо да увеличаваме възможностите.
А светът е толкова пъстър и пълен с идеи! Да, Да, Да!
ДА на “Стой си вкъщи тази вечер” и ДА на “Прегръщай ме по-силно, когато съм тъжна”.
ДА на “Бъди по-смела и отстоявай себе си”, вместо НЕ в “Не плачи за глупости”.
Едно много силно ДА на “Осигури ми малко време за себе си”, вместо НЕ-то от “Не ме занимавай”.
ДА на „Няма да го направя“, вместо НЕ-то от „Нямам избор“.
Да на слънчевите лъчи, Да на искрените усмивки, Да на задоволените нужди.
В един момент осъзнаваме, че ние имаме власт. Имаме възможността да променим всичко свързано с мислите, действията, живота си. Изведнъж тежката корона на отговорността се превръща в сладкия подарък на властта – оказваме се пълни с енергия, желание, защото можем. Много по-лесно е винаги да очакваш от другия, да легнеш на пътя и да зачакаш други хора и обстоятелства да определят пътя ти. Но вземеш ли нещата в свои ръце, осъзнаеш ли колко сила има в теб, ти изведнъж ставаш по-уверен от всякога. Знаеш че всяка твоя идея може да бъде осъществена. Имаш сила.
Няма как да очакваме да сме доволни, щастливи, спокойни, когато непрекъснато зависим от тези около нас и ги заливаме с отрицания, обвинения, етикети. Нека започнем да очакваме и да бъдем искрени, директни, както със себе си, така и с другите. Защото човекът до мен няма как да знае с колко лъжички мед обичам живота си, без да е запознат с предпочитанията ми. Пък чак тогава, когато сме очертали ясно границите на своята удовлетвореност и самите ние се грижим те да се спазват, можем да заживеем с очакването, че животът ни ще се случва така, както ние искаме.