Търсим вината у другия
Търсим задоволяване на нуждите си у другия
Защото е толкова по-лесно да обвиним него, отколкото себе си
Прехвърляме вината, в случай на провал. Прехвърляме отговорността.
Много е трудно да разчиташ на себе си, нали?
По-лесно е да се разтовариш от тревогите и да приемеш сляпо, че нещата просто са такива и ти няма какво да направиш по въпроса, просто защото нямаш вина.
Всъщност… не е. Трудно е да се започне. Да осъзнаеш, че нещата са само и единствено в твоите ръце, ще ти помогне да се отървеш с неоправданите очаквания. Ще спреш да чакаш нещата просто да се случат. Ще имаш ВЛАСТ. Не е ли това, което всъщност искаме всички? Да властваме. Но не над другите, а над себе си.
Или сме подвластни на предразсъдъците си, на комплексите си?
Вината е моя
Ах, тази вина!
Непрекъснато се въртя около нея, защото това е пречката, камъчето, което обръща каруцата, докато вървим по своя житейски път. И го прави не веднъж – в много моменти от живота ни се появява, за да ни разтърси. Понякога ни съсипва, друг път ни кара да се осъзнаем.
Често си приписваме вина за случки, чиято причина не се крие в нас. Но те ни настъпват по слабото място и реагираме първосигнално.
Понякога, предимно с децата си, обаче не сме склонни да се признаем за виновни тогава, когато наистина сме такива. Защо?
Заредили сте пералнята с дрехи, но докато изтичате за препарат детето е натиснало копчето на сушилнята и я е пуснало. Чия е вината?
На детето, че е палаво и не слуша? Че натиска там, където не му е работа?
Или на вас, защото сте забравили, че на едно 2-3-4-5 годишно (6 годишните вече следва да са обучени и да ви отменят в това задължение) не му е в CV-то да знае тези неща…..
Може би ако си признаете, че трябваше да натиснете Child lock-a, или да се погрижите детето да е далеч от пералнята, или да си приготвите праха предварително… Или, или.
Децата са изследователи, те искат да изпробват всичко, да натискат копчета, да се учат какви са последствията от действията им. И за да можем да им позволим да правят това, което им идва отвътре, трябва да си отваряме очите на четири. Непрекъснато.
Преди да пуснем някой уред – да проверим няколко пъти.
Преди да напуснем къщата – да направим обиколка. И всичко това, успоредно с обяненията ни – в случая с пералнята не просто да натиснем защитата, а да дръпнем детето настрани и да му обясним, че ей онова копче служи за сушене, а ние сега не искаме да сушим, а да перем. Че ако се натисне, без да има нужда, ще стане това, това и това…
Но вие имате много работа, нали? Не ви се занимава с това да обяснявате като папагал на едно дете, което надали ще ви разбере…..
Вината.
Често се потапяме в нея, когато не трябва и също толкова често я приписваме върху другите, за да се оправдаем.
Както не е редно да обвинявате себе си за всичко, само и само да не нараните другия, така и не наранявайте други, за да се почувствате по-добре.
Умението да откриваме моментите, в които сме сбъркали и тогава истински да ги признаем пред себе си и дори да се извиним, когато е нужно – ето те ще помогнат на нас, а и на децата ни, да бъдат добри и осъзнати хора.
За да не стане детето ви след време възрастен, за който все другите са виновни.
Но и да не стане такъв, за който само той е пречка и се обвинява за всичко и всички.
Обективността е ключова в този момент.
Да знаете наистина кога у кого е топката.
Чашата е оставена на ръба. Детето тича из стаята, блъска се в масата и чашата пада. Кой е виновен? Детето, че играе или вие, че сте си оставили чашата на ръба?
В много други ситуации ние самите, като родители, сме именно тази чаша, оставена на ръба. Паднем ли, се чупим. Затова е редно да се пазим.