Забелязали ли сте, че когато общувате, събеседникът ви често се променя пред очите ви?
Сменя се изражението на лицето, жестовете, отношението.
Казвали ли сте на свой близък „Това не го очаквах от теб“ или „Не мога да те позная“?

Общувайки, ние се променяме непрекъснато. Всяка реплика, всяко отношение, провокира едно от трите ни ЕГО състояния, за да може да реагираме адекватно спрямо нашите възприятия, опит и умения.

Транзакционният анализ, създаден от американският психолог Ерик Бърн, представлява една уникална терапия на взаимодействието, която се основава на идеята, че начина, по който хората се държат в настоящето, се основава на случки в миналото. Необходими преди, те вече не са валидни за целите на реалността, но въпреки това са неизменна част от нас, която понякога помага, друг път пречи. 
Много от нещата, които ни изграждат като хора, са важни умения за оцеляването ни. Но други са се превърнали в това, което наричаме комплекси. 
Според Ерик Бърн в човек едновременно живеят три психологически същности (състояния на егото) – Аз -Родител , Аз – Дете и  Аз – Възрастен. Те се активират от психиката ни несъзнателно, според ситуацията.
Според Бърн, едно от най-важните умения на съзнателния човек е да се научи да припознава тези състояния в себе си. Да може да разбере кога в него се обажда вътрешното дете, кога плаче беззащитно или се обявява в защита. Кога искаме внимание и кога вдигаме непристъпна стена. Да можем да разпознаем и осъзнаем своите нужди и да ги задоволим.
Да чуем, кога родителят говори, поставяйки пред нас правилата на живота и да преценим дали са актуални за съвременния свят. Но най-важното е, да разпознаваме и да се придържаме към Възрастния в себе си – нашето аз тук и сега. 

​Ключът към балансираният живот е да се стремим да се придържаме към его състоянието Аз-Възрастен колкото се може по-често. То ни държи в реалността, позволява ни да преценим обективно ситуациите. В това състояние ние взимаме правилните за нас решения, отговаряме за действията и чувствата си, подхождаме справедливо към себе си и околните.
Много често обаче сме в двете крайности, благодарение на теглото, което носим от деца. Забелязали ли сте как някой ваш познат, когато бъде обиден или не получи това, което иска, се свива в черупката си – сърди се като дете, не вдига телефона или не ви говори?
Или пък имате приятели, които въпреки че са все още млади, се държат нравоучително и се правят на по-възрастни, отколкото са?​

Всичко това е съвсем нормално, стига да го забелязваме и осмисляме.
Станем ли родители е задължително да сме в крак със случващото се в психиката ни, защото изведнъж носим огромна отговорност – от нас зависи развитието на нашето дете.
Всяко наше его състояние, както и това на половинката ни, прехвърля върху подсъзнанието на новороденото различни послания и сценарии.
Тази идея се развива напълно благодарение на създателят на сценарийната матрица – Клод Стайнер. Ерик Бърн го подпомага, като разделя сценариите на три типа – сценарий на губещия, на победителя и банален сценарий.
Докато губещият подсъзнателно се движи към фатална съдба, изпълнена с тревоги, неволи, премеждия, то победителя е коренната противоположност – постига успехи с лекота. Важно е да се отбележи, че тук не говорим само за материални успехи, а най-вече за победа на личността, вътрешно развитие и задоволство. Победителят постига това, което желае, приема грешките за уроци и не бяга от проблемите. Баналният сценарии е по средата – това е човекът, който не обича да рискува и затова седи в зоната си на комфорт. Често в живота си ние преминаваме през всеки един от трите сценария, в зависимост от възрастта и средата си.

Един от най-важните елементи на транзакционния анализ е факта, че детето взима само решение за сценария си, макар и чрез влиянието на родителите. То може да игнорира посланието, да го смекчи или да го елиминира напълно – пречупвайки го през свеоето его състояние Аз-Възрастен (моите родители имат проблем и се нуждаят от помощ). Но е важно да не забравяме, че въпреки че детето също има три его състояния (макар и в развитие), то не умее да оценява адекватно реалността и често взима агресивни решения само и само да запази връзката си с родителите и да оцелее в ситуация на конфликт.
Често, разигравайки сценариите си, ние се вглъбяваме в тях и ги допълваме с т.нар паразитни чувства. Чувства, заместващи истинските ни емоции в ситуация, в която не можем да се пречупим да излезем от това, което се очаква от нас.
Пример: Младо момиче е научено от дете, че трябва винаги да бъде харесвано от хората, за да бъде щастливо. Родителите й, несъзнавайки, чрез своето его състояние Аз-Дете са изпращали невербални сигнали, че не бива да иска, че не е важна. Че трябва да се грижи за другите и тяхното благополучие. От друга страна са изпращали и вербални послания – побързай, можеш сама, бъди смела.
С времето това се кодира в подсъзнанието на момичето като „трябва да правя всичко, което мога за другите“. В ситуации, в които решава да не подтисне истинските си желания, за да следва програмата „правя за другите“, тя започва да изпитва вина. Подсъзнанието й усеща, че тя бяга от сценария, заложен й от детството и се опитва да я върне, давайки й знак, че това, което прави ще й носи болка.
Най-хубавото е, че болката е имагинерна. Тя може да бъде преодоляна, чрез осъзнаване на нуждите, на комлексите и остарелите сценарии, които носим. Може да донесе промяна, стига да я пожелаем.