Пътищата ни се пресичат. И се разминават.
Надбягваме се с времето и със себе си, дори един с друг. Намираме се и се губим.
Защо бързаме?  

Цял живот вървим по пътища – прави, криви, дълги, къси. Обсипани с камъни и скали, или равни, меки, постлани с мек килим. Непрекъснато си мислим, че виждаме края на този път, че достигаме пределите на възможностите си. Особено тогава, когато вървим по трудно трасе…. Все по-убедени, че сме достигнали края, че сме постигнали всичко, за което сме мечтали и сме се трудили, се оказва, че просто сме достигнали поредния хълм. Или полянка, на която да си починем.
Понякога решаваме да кривнем в страни и да поемем по пътеката, която се показва иззад дърветата. Изведнъж осъзнаваме, че можем да вървим много по-дълго, отколкото сме очаквали. Изненадани сме от себе си. Разбираме, че истинските уроци и прозрението, не са там, на края на пътя. Те ни съпътстват по време на цялото пътешествие.

Спри! 
Да, там, по средата на пътя. Спри и ме виж, живот. Аз съм тук и те искам. 
Спри и ме виж, душа.
Спри и ме виж, разум.
Къде сте, емоции?
Да, ние сме едно цяло, макар понякога да не се забелязваме. Разминаваме се по улиците, а всъщност толкова често се засичаме. Само да можеше да се видим. 
Нека спрем, да си починем.
Да си поговорим.
Да се опознаем, да си разкажем кой от къде идва, накъде отива.
После може да пътуваме заедно дори…. 

„Пътуването и смяната на местата влагат нов заряд в ума“ – Сенека