Имали сте тежка седмица. Попаднали сте в капана на неоправданите очаквания, а около себе си чувате само “не се нервирай за глупости”.  И това ви ядосва още повече. Как може някакви странични хора да ви казват, че това най-важно за вас нещо, е глупост? 
На подобни констатации ние реагираме точно така, както реагират децата ни – с недоволство, безсилие, разочарование. Нещо ни тревожи. И макар в чуждите очи да изглежда маловажно, за нас това е голяма работа и има защо да страдаме.

Всъщност, когато се сърдим за “глупости” е важно да си отговорим на два въпроса:

  1. Глупости ли са това за мен и, ако да, защо си позволявам да им придавам чак такова значение?
  2. Ако не са, как мога да направя така, че да променя ситуацията?

Често сме склонни да отделяме прекалено много внимание на неща, които ни безпокоят и ни влияят зле. Съсредоточаваме се над тях и лошите новини и неприятните ситуации ни вкарват в един кръговрат, в който една след друга в нас нахлуват коя от коя все по-негативни мисли. И в един момент се получава следното:
“Имам много работа. Не ми върви с проекта. Колегата ми се държи грубо на срещата. Заобиколен съм от грубияни, на които в момента не им се работи. И на всичкото отгоре ми плащат прекалено малко, за да хабя толкова нерви. И вкъщи ме изнервят, и на работа, това не е живот. Не ми върви, явно такава ми е съдбата. С право ми плащат малко, за нищо не ставам. Сега като се замисля, сигурно и жена ми си мисли, че за нищо не ставам. Ами и тя за нищо не става, разчита на мен за всичко. Онзи ден…..”
И така се спускаме все по-надълбоко в една дупка, от която само най-опитният пещерняк и алпинист може да ни извади. А спасителят, оказва се, сме ние самите. 
Затъваме, затъваме и светлината в тунела става все по-слаба. 

Както наскоро четох в една книга:
“Ако попиташ хората “Позитивни ли сте?”, повечето ще отговорят утвърдително. Ще кажат “Лично аз съм позитивна. Проблемът е в задръстения ми мъж”. Негативните хора не се възприемат за негативни. Те наричат себе си реалисти. Повечето от нас са отгледани от вечно тревожещи се родители, които са ни научили да се тревожим. Казвали са ни какво не можем да имаме, какво не можем да правим и какви НЯМА да бъдем никога. А вечерните новини са затвърдили идеята, че светът е едно опасно място. Как тогава да се превърнеш в безстрашен, свободен дух?”

Какво правим?
Хващаме осигуровката и дърпаме нагоре, мислейки си “Как АЗ мога да променя ситуацията?”. Основният проблем в пещерата е, че ние често пропадаме все по-надолу, защото седим и очакваме някой друг да ни извади. И във времето, в което бездействаме, камъните под нас се ронят, а ние падаме и ставаме все по-трудни за намиране. За да успеем да хванем ръката, която се подава от ръба на дупката, трябва да предприемем някакво усилие, да се изтласкаме нагоре. 
Това става с обръщане към себе си, вяра в собствените сили. Да се запитам – какво ме кара да се чувствам така? Защо тази негативна мисъл ми влияе толкова зле и какво мога да направя по въпроса? Трябва да живеем с ясното съзнание, че винаги можем да направим нещо, винаги имаме избор и нещата не са просто “това е положението”. В 10% от случаите, в които ситуацията не зависи от нас (времето, решения, взети от и касаещи други хора), можем да се примирим с нещата. Но в останалите 90% нямаме никакво право да седим и да чакаме чудесата просто да се случат. Всъщност, имаме, но тогава не бива да се оплакваме и не бива да седим с прекалени очаквания. Тогава просто трябва да се примирим. А защо да се примиряваш, когато знаеш, че ще боли? Защо да се примиряваш, когато можеш да направиш нещо? Можеш да спреш да търсиш причината за чувствата си отвън и да осъзнаеш, че тя е единствено и само вътре в теб. В твоите нагласи, в твоите очаквания. И да запретнеш ръкави – каквото е счупено, да залепиш. Да сложиш колана, да запретнеш ръкави и да предприемеш изкачването. 

Ако седим и просто чакаме спасителят ни да дойде, значи се оставяме на неговата инициативност и желание да поеме риск – защото такъв винаги има, когато слизаш в тъмната пещера, за да помогнеш. Може и спасителят да си остане с теб в мрака и тогава ще бъдете една двойка тъжни, загубили светлината в живота си хора. Има вероятност, когато сте двама на дъното, да получите един от друг точно това, от което се нуждаете, за да повярвате в себе си и с общи усилия да се покатерите нагоре. Но съществува и реален риск да си останете долу, очакващи помощ отвън….. Двама затънали се вадят много по-трудно, отколкото един.
Определено това е най-трудното, но и най-важното умение за хората – да се научим да разчитаме основно на себе си. Защото никой не ни е виновен за тъмните мисли, за това, че сме стъпили накриво и сме пропаднали в бездната на негативните си емоции. И никой няма да успее да ни разбере така добре и да ни помогне, освен нас самите. Аз, само аз, знам колко биха издържали ръцете ми, докато се набирам нагоре по скалата. Само аз знам колко точно усилия мога да положа, как да движа краката си напред. Никой няма толкова ясна представа за моите способности, колкото самата аз. И не бива да очаквам от другите да направят крачките, вместо мен. Да, би било прекрасно, ако горе, на върха, ме чака някой, който да ми подаде ръка, да ме прегърне и да ми каже “Браво, ти успя!”. Но това ще бъде просто заслужената награда, за това, че съм постигнал още нещо в живота си, използвайки своите собствени сили.


Всеки път, когато сте на път да кажете на детето си “Това са глупости”, се сетете за прочетеното тук. Помислете как вие бихте реагирали, ако някой по този начин омаловажи болката ви. И вместо да използвате клишета, слушайте сърцето си. От какво се нуждае човек в момент на трудност? Точно така: от разбиране и от сили, за да повярва в себе си и да продължи напред. Дайте му ги.